Дяволската колония

Образът отново се появи, този път хилядократно по-ясен. Кат раздвижи мишката и лицето на момичето изпълни екрана. Подробностите бяха изумителни. Тъмните й очи бяха ококорени от страх, устните й бяха полуотворени, за да си поеме дъх, черната коса се вееше и подчертаваше несъмнените й индиански черти.

- Определено е хубавица - каза Кат. - Все някой трябва да я познае. Няма да отнеме много време да се постави име под това красиво личице.

Пейнтър почти не я чу. Не откъсваше поглед от екрана. Полезрението му се стесни и се фокусира върху замръзналото изображение.

Кат явно усети, че нещо не е наред, и се обърна към него.

- Директор Кроу?

Преди да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Пейнтър го извади. Беше личният му смартфон, който не бе кодиран.

„Сигурно Лиза се обажда за барбекюто“.

Вдигна телефона до ухото си. Имаше нужда да чуе гласа й.

Не беше Лиза. Гласът беше задъхан, забързан.

- Чичо Кроу... трябва да ми помогнеш.

Сърцето му подскочи.

- В беда съм. В огромна беда. Не знам...

Думите внезапно прекъснаха. На заден план се чу ръмжене на голямо животно, последвано от рязък, изпълнен с ужас писък.

Пръстите на Пейнтър се впиха в телефона.

- Кай!

Връзката прекъсна.

30 май, 14:40

Юта

Кай отскочи от кучето.

Цялото в кал и вир-вода, то изглеждаше подивяло, може би дори беше бясно. Ръмжеше заплашително, оголило дългите си зъби. Пристъпваше към нея с приведена глава и опъната назад опашка, готово да се хвърли към гърлото й.

Вик зад нея я накара да подскочи.

- Не, Кауч! На място!

Обърна се и видя висок мъж с широкопола шапка - яздеше през гъстите борове. Дорестата кобила стъпваше леко и грациозно, почти напълно безшумно.

Кай долепи гръб до близкото дърво, готова да побегне. Сигурна беше, че е някой федерален шериф, и дори беше готова да се закълне, че вижда значка, но когато мъжът приближи, се оказа, че е окачен през врата му компас. Той го прибра в пазвата си и каза:

- Доста потичахме след теб, млада госпожице. - Лицето му беше скрито от широкополата шапка. - Няма обаче следа, която Кауч да изгуби, след като я е надушил.

Кучето размаха опашка, но острият му поглед не се откъсна от нея. Чу се тихо ръмжене.

Непознатият скочи е лекота от седлото. Потупа кучето, за да го успокои, после се приближи към нея.

- Не му се сърди. Още е стреснат от експлозията. На тръни е.

Кай не знаеше какво да мисли за този мъж. Явно не беше от Националната гвардия или щатската полиция. Може би бе ловец на глави? Погледна пистолета в кобура на дясното му бедро. Заради нея ли го беше взел, или за да се предпазва от черните мечки и рисовете, които бродеха из тези гори?

Непознатият най-сетне излезе от сенките, свали шапката и избърса челото си с кърпа. Кай позна прошарената коса, прибрана на опашка, характерното изсечено лице на коренен американец. За момент шокът я замая. Беше видяла същия този човек пред входа на пещерата само преди два часа.

- Професор Канош... - Името се изтърси от устните й самичко , в гласа й звучеше гняв и облекчение едновременно.

Мъжът повдигна изненадано вежди. Нужни му бяха няколко секунди, преди да отговори. Накрая протегна ръка.

- Мисля, че при тези обстоятелства Ханк е достатъчно.

Тя отказа да се ръкува с него. Още си спомняше определението, което му беше лепнал Джон Хоукс. Индианският Чичо Том. Естествено, този родоотстьпник работеше за правителството и им помагаше да я намерят.

Ръката му се отпусна. Той сложи ръце на кръста си, пръстите на дясната му ръка докоснаха дръжката на пистолета.

- И какво да правя с теб, госпожице? Натрупала си същинска планина неприятности на главата си. Цялата полиция от тази страна на Скалистите планини те търси. Онази експлозия...

Беше чула достатъчно.

-      Не беше по моя вина! - изтърси тя високо и гневно. Имаше нужда да си го изкара на някого. - Не зная какво стана!

- Може и така да е, но един човек умря от взрива. Моя скъпа приятелка. А хората търсят върху кого да стоварят вината.

Кай впери поглед в него. Прочете огромната тъга в дълбоките бръчки около очите му. Говореше истината.

От думите му гневът в гърдите й угасна като духната свещ. Най-лошите й страхове вече бяха реалност. Скри лице в шепи при спомена за взрива и ослепителния блясък. Свлече се до дървото и се сви на топка. Беше убила човек.

Сълзите бездруго напираха още от мига на експлозията. Разтърсиха я безмълвни ридания.

- Никой не трябваше да пострада - задавено рече тя, но думите й прозвучаха глупаво дори на нея.

Отгоре й падна сянка. Мъжът клекна, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си. Кай нямаше сили да се съпротивлява.

- Мога само да предполагам какво си смятала да правиш с онази раница с експлозиви - тихо рече той. - Но иначе си права. Експлозията не беше по твоя вина.