Дяволската колония

Притиснал телефона до ухото си, без да обръща внимание на плетеницата кабели, висящи от изкорменото мобилно устройство, Рафе погледна към затворената врата. Явно съдбата се усмихваше и на нея така топло, както и на Пейнтър. Беше решил да разпита Каи по-обстойно, преди да се отърве от нея. Тя беше влизала в онази пещера в Юта, беше видяла мумиите и съкровището. Рафе искаше да научи всяка подробност. Освен това имаше вероятност Каи да знае и някои неща за Сигма, за агентите й и други дребни подробности, научени от краткото й пребиваване близо до чичо й.

Но тези разговори щяха да му дойдат в повече след дългия ден.

До утрото не оставаше много, така че я беше оставил да види още един изгрев.

И сега се радваше, че бе проявил щедростта да се въздържи.

— Не си правете труда да проследявате телефона — предупреди той противника си. — Имам екип от експерти по кодирането. Сигналът се препраща от цял свят.

— Не бих си и помислил да го правя. Ясно е, че очаквахте обаждането, така че е ясно, че сте взели всички предпазни мерки.

„Точно така“.

След като видя снимката, Рафе разбра, че Пейнтър ще намери някакъв начин да се свърже с него. Беше донякъде изненадан, че му отне толкова много време. Ашанда — с помощта на Т. Дж. — беше направила технологичната си магия с устройството, за да не може никой да проследи телефона и сигнала му.

— Обадих се, за да подновим преговорите — каза Пейнтър. — Да продължим, откъдето прекъснахме.

— Вижда ми се разумно.

— Първо искам някаква гаранция, че Каи е жива.

— Не, не мисля да ви я давам. — Наслади се на дългата пауза, която несъмнено измъчваше противника му. — Не и докато не разбера какво смятате да сложите на масата.

Паузата се проточи, което събуди подозрението му.

„Да не би да се каниш да блъфираш?“

Пък и наистина, какво можеше да му предложи Пейнтър?

Загледа се в златния съд на масата. Беше го изучил внимателно, до най-мъничката подробност, за да го запомни завинаги. Дори в момента въртеше вазата в ума си, надписваше я отново с всяка буква на забравения език и гравираше изящните изображения по златната повърхност.

Това съкровище обещаваше нещо много повече от богатство. То можеше да гарантира вечна слава — за него, за семейството му. Какво повече би могъл да желае?

— Ако ми върнете Каи жива и здрава, ще ви разкрия местоположението на Четиринайсетата колония — каза Пейнтър.

Отново шокиран, Рафе бавно се усмихна.

Този човек не преставаше да го изумява.

„Забележително“.

00:44

— Чичо Кроу, ти си жив!

Искаше му се да възкликне същото. Тя беше жива!

Вместо това зададе въпросите си практично. Знаеше, че разполага с малко време.

— Каи, добре ли си? Нараниха ли те?

— Не. — Тя разтегна кратката дума, за да обхване колкото се може повече неща.

Пейнтър разбираше колко голяма е травмата, която несъмнено я измъчваше — убийствата, кръвопролитията, ужасът от неизвестното. Но наред с това чу и храбростта в думичката. Във вените й течеше кръв на воини.

— Ще дойда да те прибера. Обещавам.

— Знам. — В гласа й имаше едновременно сълзи и надежда. — Знам, че ще дойдеш.

Взеха й телефона.

— Значи се споразумяхме? — попита гласът на Рафе.

— Ще ви се обадя за времето и мястото на размяната.

— И ще искам доказателство за твърдението ви, мосю Кроу.

— Ще го получите. Стига тя да е непокътната.

— Тъй да бъде. Au revoir.

След като Сен Жермен затвори, Пейнтър продължи да стиска здраво слушалката, сякаш се опитваше да продължи връзката с Каи. Чувстваше се замаян от облекчение.

— Значи Каи е жива? — обади се глас зад него.

Обърна се. Насиненото лице на Джордан беше изтерзано от притеснение. Съсредоточен върху обаждането, Пейнтър не беше чул как младежът се е промъкнал в кабинета. Или имаше забележително тиха стъпка, така характерна за неговия клан… или Пейнтър просто беше прекалено изтощен.

А може би бе комбинация от двете. Погледна младежа. Знаеше, че трябва да е откровен. Джордан си го беше заслужил.

— Не са я наранили. Но все още е в опасност.

Джордан пристъпи напред.

— Значи ще им кажете онова, което искат да знаят… за да ги накарате да я пуснат?

Макар да беше въпрос, Пейнтър долови в думите му и настояване.

— Ще опитам.

Това бе най-добрият отговор, който можеше да предложи. Беше блъфирал в разговора с Рафаел, за да спечели време за Каи. Но каква отсрочка й бе осигурил? Колко още можеше да задържи французина?

Нямаше представа къде се намира изгубената Четиринайсета колония. Само един човек имаше шанса да се добере до тази информация — а той беше беглец, преследван от всяка правозащитна и специална служба в страната.

Страхът отново се върна на лицето на Джордан. Пейнтър стана и постави длан на рамото му, за да го окуражи.

— Няма нищо лошо да се тревожиш, но не губи вяра. По случая работят едни от най-добрите ми хора.

Джордан кимна, пое дълбоко дъх и бавно издиша.

Пейнтър погледна слушалката, която все още стискаше в ръката си. Рафаел нямаше да очаква ново обаждане в близкия час. Дотогава той трябваше да разполага с някакви отговори. Обърна се към тъмния прозорец и се загледа в далечината.

„Грей, само не ме разочаровай точно сега“.

32.

1 юни, 02:50