Дяволската колония

— Грей работи по въпроса за стесняване на радиуса на търсене — продължи Кат. — Единствената ни надежда е наистина да е открил старата индианска карта и да успее да определи местоположението на изгубения град.

Пейнтър се чувстваше с вързани ръце, откакто се беше измъкнал със зъби и нокти на свобода. Заедно с останалите беше излязъл от пещерите под Вупатки преди около час. Участниците в издирващия екип, разположен на лагер при руините, бяха страшно изненадани, когато групата на Пейнтър се появи изневиделица с молба за вода и храна. Веднага ги евакуираха в най-близкия рейнджърски пост, където Пейнтър се зае да научи какво е станало по време на отсъствието му.

„Явно доста неща“.

Но един въпрос си оставаше на първо място. Зададе го отново.

— Кат, има ли някакви новини за Каи?

— Не. — Тя подбра внимателно следващите си думи. — Претърсваме всички окръзи в Аризона и Юта. Никоя правозащитна организация не е съобщила за откриването на труп, отговарящ на описанието на племенницата ви.

Пейнтър овладя гласа си. Знаеше, че ако даде воля на чувствата си, това няма да е от полза за никого.

— Джордан Апавора каза, че командосите имали хеликоптери. Биха могли да се отдалечат повече.

— Ще разширя издирването.

— А как стои въпросът с разгласяването чрез доверени източници и местните медии, че съм оцелял?

— Вече е направено. Разпратих извънредни съобщения до всички по-големи медии. За спасителната операция, в това число и снимки на групата. Ако Рафаел Сен Жермен или някой от хората му включи телевизор, радио или влезе в интернет, задължително ще научи.

— Добре.

Ако племенницата му все още бе жива, най-добрият й шанс да оцелее беше Пейнтър да привлече вниманието на онзи французин. След това Рафаел щеше да я държи в безопасност, пък било то и само за да я използва за разменна монета. Сега на Пейнтър му оставаше само да измисли с каква точно монета разполага самият той.

През следващите десет минути Кат продължи с останалите новини — за Форт Нокс, за издирването на Грей и групата му и за положението с активността на неутриното.

След като се запозна с всичко, Пейнтър прекъсна връзката.

— Сър — каза някой зад него.

Той се обърна и видя на вратата Джордан. Изглеждаше така, сякаш не е спал от три дни.

— Някакви вести?

— Още не — отвърна Пейнтър, видя как лицето на момчето потъмня и добави: — Това е добра новина. Докато не научим противното, приемаме, че е жива, нали?

Джордан кимна унило, после каза:

— Знаете ли, сетих се нещо. Когато ме заловиха, те ми взеха всичко. В това число и телефона. Ами ако още е у тях? Защо не се опитаме да се обадим на моя номер?

Пейнтър усети как връзките около китките му мъничко се отпуснаха. „Възможно ли е телефонът на хлапето все още да е у тях?“ Струваше си да проверят. Пък и не можеше да понася да седи тук и да бездейства.

Джордан продължи, без да подозира, че вече е спечелил.

— Може някой да вдигне телефона и да ги подплашим достатъчно, за да пуснат Каи.

„Освен това бихме могли и да проследим телефона — помисли си Пейнтър, който вече преценяваше различните възможности. — Или да активираме микрофона му и да го превърнем в подслушвателно устройство“.

Разбира се, всичко това бе малко вероятно. Французинът не беше глупак. Сигурно вече се бе отървал от телефона. Пейнтър почука замислено с пръст по масата. От друга страна, Рафаел може би си мислеше, че са мъртви. Може би хората му все още не се бяха отървали от всичко.

Все пак щеше да отнеме време да проследят телефона, особено в затънтената пустиня. Време, с което Каи може би не разполагаше.

И Пейнтър трябваше да й го осигури.

— Какъв е номерът?

Джордан му го каза.

Пейнтър го запомни и помоли един рейнджър за телефон и да го оставят насаме. Набра номера. Сигналът „свободно“ се проточи безкрайно дълго. Пейнтър се молеше някой да отговори.

Накрая някой вдигна.

— А, мосю Кроу — бавно и безгрижно каза гласът със силен френски акцент. — Виждам, че още не сме приключили.

1 юни, 00:41

Солт Лейк Сити, Юта

Рафаел отново се бе разположил удобно в президентския апартамент на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в центъра на Солт Лейк Сити. Събудиха го преди половин час, за да му покажат репортаж с кални фигури, застанали над някаква дупка с решетка.

Пейнтър Кроу беше оцелял.

„Забележително“.

Шокиран, той беше стоял цяла минута като истукан в халата си, изгубил ума и дума. Различни емоции бушуваха в гърдите му — ярост, възхищение и да, мъничко страх — не от човека, а от капризните прищевки на съдбата.

На снимката Пейнтър гледаше право в обектива.

Прочете предизвикателството в стоманения му поглед. Знаеше, че директорът на Сигма е дирижирал медийния блиц. Това беше лично послание до Рафаел.

Жив съм. Искам си племенницата.