Дяволската колония

— Трябва да сме близо до повърхността — каза Ханк и смукна през тръбичката. Чу се печално бълбукане. Мехът му беше празен.

Трябваше да намерят начин да излязат.

Пейнтър си погледна часовника.

21:45.

След час все още изглеждаше, че не приближават повърхността. Времето им свършваше — бяха останали без вода и само с един работещ фенер.

Пейнтър чу странно хрущене. Някакъв камък се беше раздробил под крака му. Насочи лъча надолу. По варовиковия под имаше пръснати парчета керамика с черно-бяла украса.

Не беше камък, а гърне.

Ханк се наведе и взе едно парче.

— Това е на анасази.

Пейнтър насочи лъча нагоре по улея, който изкачваха през последните десет минути. По скалните корнизи се виждаха още купи и глинени съдове.

— Вижте — обади се Джордан зад него. — Пещерно изкуство.

Ханк слезе до младежа. Пейнтър беше подминал изображението, без да го забележи — умората беше притъпила сетивата му.

— Петроглифи — каза Ханк и се загледа нагоре по улея. — Пейнтър, бихте ли изключили фенерчето?

Пейнтър разбра какво има предвид професорът и се подчини.

Обгърна ги пълен мрак. Не, не пълен.

Загледа се нагоре. Там имаше слаба светлина, по-скоро тъмносиво петно на черния фон.

— Мисля, че зная къде сме — обади се Ханк в мрака.

Пейнтър отново включи фенерчето.

Очите на професора бяха огромни. Той махна на Пейнтър да продължи напред.

— Не би трябвало да е далеч.

Пейнтър му вярваше. Ускориха темпо, особено след като се появиха изсечени в скалата стъпала, които водеха към квадрат лунна светлина, лееща се през стоманена решетка. Пейнтър я беше виждал и преди — но от другата страна.

— Това е отдушникът на Вупатки — промълви той. Спомни си думите на Нанси за пещерната система.

„Двеста хиляди кубични метра… продължава километри“.

Оказа се вярно — и може би преценката беше дори занижена.

Ханк не можеше да скрие вълнението си.

— Сигурно така някои анасази са се спасили от клането тук. Избягали са долу, минали са под земята през пещерите и са построили новия си дом под другия отдушник. И са живели там, докато наводнението не ги е унищожило.

Една загадка намери решението си, но Пейнтър се изправи пред друга.

Пресегна се и разтресе решетката.

— Заключена е с катинар.

— Няма проблем. Имам ключ — каза Ковалски и извади пистолета си.

30.

1 юни, 02:08

Нашвил, Тенеси

— Още ви преследват. — Гласът на Кат звучеше тенекиено по евтиния телефон. — И ще продължат цялата нощ.

Грей седеше на мястото до шофьора в невзрачния бял форд — колкото по-невзрачен, толкова по-добре, ако се вярваше на Кат. Бяха зарязали мощния понтиак на един паркинг сред гора до Боулинг Грийн и бяха отмъкнали форда от автокъща за коли втора употреба. Никой нямаше да забележи изчезването му най-малко до сутринта.

Въпреки това не спираха да се движат — знаеха, че мрежата за залавянето на избягалите от Форт Нокс терористи ще става все по-широка. Засега бяха преди нея, пътуваха по второстепенни пътища, избягваха магистралите и продължаваха на юг, докато не стигнаха Нашвил.

— Всички ви търсят — продължи Кат. — ФБР, военното разузнаване, полицията. Тук във Вашингтон е пълна лудница, особено като се има предвид, че всичко се случва посред нощ. След споменаването на думата „терорист“ всички са вдигнати по тревога.

Монк бавно караше през промишлената зона в покрайнините на Нашвил. Грей погледна към задната седалка. Сейчан седеше със скръстени на гърдите ръце и се взираше в тъмните редици складове, супермаркети и работилници. Поради престъпленията й в миналото не беше официално член на Сигма. И никога нямаше да бъде. Вербуването й като шпионин беше известно само на шепа доверени хора в организацията. За останалия свят на тайните служби тя си оставаше издирван терорист и наемен убиец.

— Как изобщо се стигна до вдигането на тревога във Форт Нокс? — попита Грей. — Всичките ни документи бяха безупречни. Какво ги е предупредило? В хранилището бяхме сканирани и фотографирани. Да не би снимката на Сейчан да е била засечена в някоя база данни?

— Още работя по въпроса. Знам обаче, че предупреждението не е тръгнало от Форт Нокс. От външен източник е, но не мога да го проследя. Поне засега. Още е твърде рано. В момента всички си покриват задниците. Предполагам, че в цял Вашингтон в момента се унищожават файлове.

— Значи са ни скроили номер. Било си е засада от самото начало. — Можеше да се сети кой е дирижирал всичко това. Представи си началника във Форт Нокс. — Някакви новини за Уолдорф?

Беше разговарял с Кат час след като купи предплатения телефон. Разговорът бе кратък, тъй като тя се опитваше да потуши безброй пожари едновременно и в същото време вдигаше димна завеса, за да запази участието на Сигма в тайна и да насочва различните служби по лъжливи следи, за да не ги пипнат.

— Не — каза тя. — Пуснах множество допитвания, но Уолдорф изчезнал малко след вдигането на тревогата в базата. Най-вероятно ви преследва толкова отчаяно, колкото и всички останали.

— Защо мислиш така?