Дяволската колония

Джипът летеше към магистралата, вдигайки след себе си фонтани кал и трева. Стигнаха банкета и продължиха нагоре по чакъл и бетон. Грей потърси дупка в потока светлини, откри я и рязко зави. Тежкият автомобил поднесе и влезе в трафика.

Протестиращо зареваха клаксони. Запищяха спирачки, гуми оставиха черни следи по асфалта.

Малък джип ги блъсна отзад.

Грей не намали. Даде газ и подкара с пълна скорост, надул клаксона, за да му направят път. Градчето Радклиф се появи пред тях като море от светлини. Грей се носеше към него, превишил два пъти ограниченията за скоростта. След около километър магистралата се превърна в шосе, минаващо покрай града.

— Имаме си компания! — извика Сейчан.

Ослепителен лъч разцепи мрака зад тях и се отрази от огледалата на джипа. Беше прожектор на хеликоптер, носещ се след тях.

— Завий в града! — извика Монк.

Грей му се довери и зави в тясна уличка, без да си прави труда да намалява. Сейчан залитна на задната седалка.

От двете страни на улицата се издигаха четириетажни кооперации и по-високи жилищни блокове, най-вероятно квартири на военни.

Сградите им осигуряваха временно прикритие от хеликоптера.

Но това нямаше да продължи дълго.

— Ето там! — посочи Монк. — Видях знака от шосето.

Отпред на висок пилон бавно се въртеше неонова реклама.

Щеше да им свърши работа.

Това бе едно от нещата, нужни за живеещите извън базата.

Грей зави на паркинга на денонощната автоматична автомивка. От едната страна имаше гаражи с маркучи и прахосмукачки, работещи с монети, и Грей вкара джипа в един от тях и нареди:

— Навън!

Грабна златната плоча. Монк и Сейчан взеха карабините и допълнителните муниции, които намериха в колата. Чуха грохот на ротори и погледнаха нагоре. Три хеликоптера патрулираха над града и осветяваха улиците с прожекторите си. Трябваше да се махнат, преди да са блокирали пътищата.

Друг клиент на автомивката също зяпаше въздушното представление — татуирано хлапе с мръсна тениска с емблема на „Харли“ и опърпани джинси.

Монк тръгна към него и вдигна карабината си.

Облещеното хлапе премести поглед от оръжието към лицето му и изруга:

— По дяволите! — Посочи стария си ръждив „Понтиак Файърбърд“ и отстъпи, като се подхлъзна на сапунената вода. — Спокойно, човече. Ключовете са на таблото.

Монк посочи военния джип.

— Нашите също. Ако искаш, твой е.

Младежът не изглеждаше особено навит. Не беше глупак. Беше схванал какво е положението.

Грей забърза към понтиака, хвърли безценната плоча в багажника и седна зад волана. На ключовете имаше сребърна висулка във формата на череп. Надяваше се това да не е лоша поличба.

Този път Сейчан седна отпред. За Монк остана задната седалка.

След минути вече излизаха от града. Грей ги накара да махнат батериите на телефоните си, за да не могат да ги следят. Не искаше да поема никакви рискове със съкровището в багажника.

Преди да извади батерията на собствения си телефон, видя гласовата поща от номера на родителите си. В момента нямаше време за това. Не искаше и да предизвиква нежелателно внимание към тях, като им се обади. Освен това беше дал на майка си списък с номера за спешни случаи. Трябваше да й свършат работа на първо време.

Ясно беше, че ще се наложи да купят телефони с предплатени минути, за да се свържат със Сигма и да решат как да действат оттук нататък. Но засега трябваше да продължат да се движат и да не се появяват на радарите.

След като прекъснаха електронните си следи, Грей пое право на юг, като правеше справки с картата, за която плати в брой на една бензиностанция. Носеше се по второстепенни пътища, като избягваше основните артерии и изстискваше всяка капчица сила на стария двигател. Единствената следа, която оставяше, беше мазният дим от ауспуха, дължащ се на зле работещ цилиндър.

Поне се надяваше, че това е единствената следа.

Мъничкият сребърен череп непрекъснато почукваше кормилния прът, сякаш се опитваше да го предупреди.

Но за какво?

29.

31 май, 18:43

Под пустинята в Аризона

Ханк Канош клечеше и потупваше кучето по врата, за да го успокои. И двамата трепереха от напрежение — и от студа в ледената гробница също. Фенерчето хвърляше самотен кръг светлина около тях. Ханк се взираше към тунела.

„Какво става там горе?“

Изобщо не трябваше да се съгласява да остане тук.

Кауч изръмжа предупредително и след секунди Ханк също ги чу — приглушени гласове, които приближаваха и отекваха в тунела.

„Кой идва? Приятел или враг?“

После някой се подхлъзна — и един младеж се плъзна по задник от заледения отвор на тунела и бързо скочи на крака. Кауч излая за поздрав, а Ханк отстъпи предпазливо, докато умът му се мъчеше да осмисли какво прави момчето тук.

— Джордан?

— Назад! — извика младежът, изтича до Ханк, сграбчи го за ръката и го помъкна надалеч от тунела.

— Какво става?

Пейнтър и Ковалски излетяха от отвора. И се метнаха настрани. Последва нещо невъзможно.