Дяволската колония

Пейнтър направи още една крачка и спря на края на моста. Искаше да е сигурен, че са го разбрали.

— Защото това беше знак на готовността ми да си сътрудничим — каза той. — Защото тези две плочки са нищо в сравнение с онова, което намерихме долу.

Мъжът наклони глава настрани, насочил цялото си внимание към него.

„Точно така“.

— Може ли? — попита Пейнтър и посегна да отвори другия джоб на раницата си.

— Моля.

Пейнтър бръкна и извади похлупака на златния съд, който бяха намерили. Вдигна високо вълчия тотем.

При вида му коленете на онзи се подгънаха и той едва успя да се задържи прав благодарение на бастуна. От изненада премина на френски.

— Non, il ne peut pas être…

— По реакцията ви съдя, че знаете какво сме намерили.

— Oui. Да. — Мъжът се мъчеше да се овладее. На лицето му бе изписана алчност.

— В момента един от другарите ми чака далеч долу. Не се ли върна, той е готов да хвърли златната ваза в друга подобна река от кал и течението ще я отнесе.

Французинът трепереше от безсилие, но в очите му танцуваше и предизвикателно пламъче.

— Ясно. Какви са условията ви?

— Мъжете ви ще се изтеглят при вас. Искам момчето като знак на добрата ви воля. После ще сляза долу да взема вазата. След това ще направим последната размяна.

— Какво ще разменяме?

— Много добре знаете. — Пейнтър даде израз на яростта си, която бе потискал толкова дълго. — Искам племенницата си.

18:28

„Très intéressant…“

Преговорите изведнъж бяха станали много по-предизвикателни и вълнуващи. Затаил дъх, Рафе се взираше в златния похлупак. Подобни съдове имаха потенциала да се превърнат в Светия Граал на нанотехнологията, ключ към изгубената алхимия, обещаваща огромен поврат в индустрията и източник на неизчислими богатства. И нещо по-важно, вазата щеше да осигури на фамилията му изкачване в йерархията, може би до висините на оцелялата Истинска кръвна линия.

И Сен Жермен щеше да дължи цялата тази слава на своя син с трошливи кости. Нищо не биваше да попречи на това да се случи.

Рафе се обърна към Берн.

— Прави каквото казва. Изтегли хората си. Освободи момчето и го пусни да мине по моста.

Първият му помощник изглеждаше готов да възрази но размисли. Ръцете на пленника бяха развързани, устата — отпушена.

— Тръгвай — нареди му Берн и го бутна напред.

Младежът побягна през моста, като заобикаляше войниците, които се връщаха от другата страна. Щом стигна до Пейнтър, той тихо му каза нещо, младежът кимна и тръгна надолу към тунела.

Оставаше само едно последно искане.

Рафе вдигна ръка. Един войник избута напред Каи Куочийтс. Беше със запушена уста и вързани ръце. Очите й станаха огромни, когато видя Пейнтър.

Той незабавно се втурна напред да й помогне. Препъна се на моста и за момент забрави всякаква предпазливост. Заслепен от бащинската нужда да защити, Пейнтър свали раницата и я остави да виси на китката му… и едва тогава Рафе разбра грешката си.

„О, не…“

18:30

Пейнтър разчете разбирането в очите на французина. Трябваше му огромно усилие, за да откъсне вниманието си от Каи. Беше видял синините по лицето на Джордан и това го беше вбесило.

Бяха ли наранили Каи?

Подобни въпроси трябваше да почакат.

Закова се на място. Беше направил само няколко крачки по моста и вече се намираше над пролома, но все още на достатъчно разстояние от неприятелите от другата страна. Държеше ръката си протегната настрани. Тежката раница се люлееше на върха на пръстите му над пролома. Парата изгаряше незащитената кожа и обгръщаше ръката му с жълтеникав отровен облак. Реката долу съскаше и клокочеше.

— Вазата е у вас — смаяно промълви Рафаел, но в гласа му се долавяше и уважение. — През цялото време е била у вас.

Пейнтър се пресегна над пропастта и разкопча основното отделение на раницата. Златото засия.

— Застреляте ли ме, това пада в реката. Ако си искате съкровището, ще пуснете племенницата ми. Щом мине по моста и влезе в тунела зад мен, ще ви хвърля раницата.

— И каква гаранция имам, че ще го направите?

— Имате думата ми.

Не откъсваше поглед от Рафаел — не за да го заплаши, а за да покаже, че намерението му е твърдо. Говореше честно. Нямаше място за измами и хитроумни планове. Трябваше да рискува всичко, за да спаси Каи. Ковалски беше заел добра защитна позиция. Рафаел по-вероятно щеше да си тръгне с вазата, вместо да се опитва да ги измъкне от дупката им. Така Каи щеше да има шанс.

Но това не означаваше, че Рафаел няма да заповяда на хората си да застрелят Пейнтър веднага щом им хвърли раницата. Така че Пейнтър трябваше да направи всичко възможно да намери убежище зад камъните и да се опита да стигне до тунела.

Не беше кой знае какъв план, но с друго не разполагаше.

Рафаел продължаваше да се взира в него, като се мъчеше да прочете мислите му. Накрая кимна.

— Вярвам ви, мосю Кроу. Прав сте. Можем да приключим това като цивилизовани хора. — Леко се поклони. — До нови срещи.

Французинът се обърна и направи знак на хората си да освободят Каи. Те развързаха ръцете й. Пейнтър гледаше. Все още със запушена уста, тя гледаше с широко отворени очи… но не към него.

А зад него.