Дяволската колония

От дупката се появи човек с черна бойна броня и нелепо голям шлем. Дори без да вижда лицето му, Каи позна, че е русият гигант Берн. След миг той свали шлема си. От миглите и носа му капеше пот.

— Сър, засадата е разположена — докладва Берн на Рафаел. — Остава само да пуснем примамката.

Сиво-зелените му очи се стрелнаха към Каи.

— Très bon, Берн. Значи сме готови. Ще пуснем долу и двамата. Няма причина да не си изиграем всички карти.

Каи се обърна към Джордан. Той гледаше настрани — към един брезент, изпод който стърчаха крака в кубинки. Каи отново видя в ума си изстрела, който бе повалил рейнджърката, и се разтрепери. Джордан забеляза в какво се е загледала и я прегърна.

Берн изгуби търпение и понечи да ги раздели, но Джордан бутна ръката му настрани. Изненадващо, но успя.

— Можем и сами — каза хладно.

И двамата знаеха къде трябва да отидат.

Долу в черната дупка.

Но какво ги очакваше там?

18:22

Пейнтър се изкачваше по тунела към пещерата с врящата кал. Беше оставил Ханк долу, при гробницата на анасазите. Въоръженият с пистолета на Пейнтър Ковалски беше заел позиция зад покрити с лед нападали скали на няколко метра зад него.

Пейнтър прехвърляше в ума си различни сценарии и се опитваше да предвиди всяка случайност, да мисли десетина хода пред противника си. Вървеше невъоръжен. Каква полза имаше от оръжие? Така или иначе не разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да успеят да се измъкнат с бой. Трябваше да използва хитрина.

Стигна до пълната със серни пари зала и отново изпита благоговение и ужас при вида на кипящата кал, която се стичаше по стената и течеше през пещерата. Горещината изглеждаше още по-непоносима, но вероятно това се дължеше на студа в гробницата долу.

Събра кураж за онова, което предстоеше, и излезе от тунела. Поставените от другата страна на моста лампи осветяваха скупчена група войници. Не се опитваха да се скрият. Противниците явно се бяха досетили, че избягалото куче е предупредило жертвите им.

Зад канарите от двете му страни се появиха фигури с насочени към него карабини. Пейнтър вдигна ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и продължи напред. Носеше единствено раницата със закрепен за нея фенер. Не искаше да държи нищо, което би могло да се сбърка за оръжие.

Един от войниците се опита да влезе в тунела зад него и да потърси останалите. Пистолетният изстрел бързо го отказа.

— Имам човек на позиция долу! — извика Пейнтър, без да се обръща. — Разполага с предостатъчно муниции и може да ви свали един по един. Дръпнете се. Знам какво искате! Можем да уредим нещата бързо!

Продължи стъпка по стъпка напред, към моста.

От другата страна някакъв дребен мършав мъж се отдели от групата и също тръгна към моста.

Един от наемниците го последва. Пейнтър разпозна командоса, който беше застрелял професор Дентън в университетската лаборатория. Представи си кръвта по ремъка на кучето. Същата, която беше оцапала панталоните му, когато избърса ръце в тях. Втора смърт, причинена от този войник.

„Съжалявам, Нанси… Изобщо не трябваше да те въвличам в това“.

Причерня му, докато изучаваше гиганта с шлема.

„Но сега не е време за отмъщение“.

Това беше ясно. Командосът мъкнеше след себе си вързан младеж със запушена уста. Джордан Апавора. Пейнтър не беше особено изненадан да го види. Вече се беше сетил, че някой е издал на Гилдията, че е в Аризона. Кръгът заподозрени не беше голям.

Макар и сам, трябваше да привлече вниманието им и да вземе нещата под контрол.

— Не е оръжие — извика Пейнтър и бавно се пресегна да отвори страничния джоб на раницата си. С едната си ръка внимателно извади двете златни плочки и ги вдигна високо над главата си. — Предполагам, че сте тук за това, нали?

Мършавият от другата страна на моста го загледа подозрително, явно се мъчеше да разбере каква е играта. След дълго мълчание сви рамене. Вероятно смяташе, че така или иначе преимуществото е негово.

— Мосю Кроу, аз съм Рафаел Сен Жермен. — Акцентът му бе френски, аристократичен, с характерното за Монако напевно произношение, което означаваше, че е някъде от Южна Франция. Посочи с бастуна. Ръката му едва забележимо трепереше, нещо необичайно за толкова млад човек: вероятно се беше родил с някакъв дефект и треперенето се бе засилило от тежкото слизане и жегата. — Смятам да взема тези неща от вас.

— Разбира се — отвърна Пейнтър. — Можете да ги вземете просто така. Като знак на добра воля.

Въпреки това един войник се промъкна зад него и ги изтръгна от ръцете му.

Французинът направи знак на наемника да отиде при него, но нито за миг не престана да следи Пейнтър. Въпреки че изглеждаше крехък, в очите му се четеше мрачно коварство. Не беше за пренебрегване. Преследваното животно е най-опасно, когато е ранено, а този човек бе ранен по рождение. Но въпреки това беше оцелял в група, която не толерира никаква слабост — при това не само оцелял, но и преуспял.

Рафаел разгледа плочките.

— Щедростта ви е изключително объркваща. Ако позволите да бъда прям, очаквах повече съпротива. Какво ми пречи да ви убия още сега?

Отзад го взеха на мушка.