Дяволската колония

Този отговор не се хареса на Линдъл. Грей разбираше реакцията му. И той нямаше да е особено щастлив, ако беше на негово място.

— Честно казано, най-вероятно заплахата не е голяма и може да имаме проблеми дори с идентифицирането й. Ще се радваме на всяка помощ, която можете да ни предложите вие или офицер Уолдорф.

Молбата за сътрудничество като че ли умилостиви Линдъл.

Донякъде.

— Тогава да почваме.

Отиде до вратата на хранилището и въведе дълъг код. Още двама души чакаха да направят същото. Нямаше човек, който да разполага с пълната комбинация за ключалката. След като те приключиха, капитанът на охраната вкара още един допълнителен код.

Червената светлина над панела се смени със зелена и стоманената врата, тежаща цели двайсет тона, започна да се отваря сама. Измина цяла минута, преди да се образува достатъчно широк отвор, през който да минат.

— След мен, ако обичате — каза Уолдорф и влезе. Явно щеше да играе ролята на техен водач.

Линдъл застана най-отзад, за да не ги изпуска от поглед.

— В момента — започна Уолдорф — тук се пазят около сто и петдесет милиона тройунции или четири хиляди шестстотин шейсет и пет тона злато, достатъчно за изливането на куб със страна шест метра. Разбира се, това не е особено удобен начин за съхраняването му. Именно затова е и Хранилището. Изградено е на два етажа, като всеки етаж е разделен на по-малки помещения. Ще влезем на първия етаж, но има и подземно ниво.

Уолдорф се дръпна да им направи път и се обърна към Грей.

— Това означава, че трябва да проверите голяма площ. Ако има някакъв начин да ограничите търсене то, сега е времето да го кажете. Иначе ще останем тук доста време.

Грей мина през дебелата стоманена врата и се озова в коридор, разделен на по-малки хранилища. В тях проблясваха златни кюлчета, наредени от пода до тавана. Самият им брой всяваше смут.

Грей успя да откъсне поглед от златото и се обърна към Уолдорф.

— Предполагам, че първият ми въпрос би трябвало да е дали тук не се съхранява нещо необичайно, нещо различно от златни кюлчета.

— Какво? Като контейнери бойни отровни вещества, наркотици или биологично оръжие ли? Чувал съм какво ли не. Дори че тук се пазят телата на Джими Хоффа8 и на извънземните от Розуел. В миналото тук наистина са се държали някои безценни исторически предмети. През Втората световна война сме съхранявали оригиналите на Декларацията за независимостта и Конституцията, както и английската Велика харта на свободите и скъпоценностите на няколко европейски държави. Но от десетилетия тук не се е променило почти нищо. Всъщност от много години в Хранилището не е влизало или излизало никакво злато.

— Тогава ми разкажете за самото злато — каза Грей. — Виждам много кюлчета, но има ли и други златни предмети освен тях?

— Разбира се. Пазим отделни златни монети и кюлчета, направени от стопени монети. Освен стандартните кюлчета имаме и по-стари — тухли, плочки, блокчета и какво ли не още.

— Стари златни кюлчета? — насочи се направо към целта Монк.

— Да, сър. Имаме кюлчета от всеки период на американската история.

Грей кимна и каза:

— Точно това искам да видя. И по-точно всичко от Монетния двор във Филаделфия от времето на колониалната епоха.

Дружелюбният маниер на Уолдорф леко поизстина.

— И какво общо с националната сигурност има това?

— Не сме сигурни — каза Грей, което в общи линии беше самата истина. — Но бихме могли да започнем оттам.

— Добре, вие ръководите това търсене. Ще трябва да слезем долу. Повечето злато там не е било местено, откакто е било домъкнато в Кентъки с вагон.

Уолдорф тръгна към стълбището и ги поведе към подземното ниво. Грей отново се запита дали комплексът наистина е бил проектиран така, че да бъде залят при пробив в охраната. Представи си как Хранилището се пълни с вода и как се дави насред цялото това богатство.

— Оттук — каза водачът им и закрачи енергично по коридора.

Хранилищата тук не бяха грижливо подредени като горе, най-вече заради различните форми и размери на кюлчетата.

Уолдорф махна с ръка напред.

— Цялата тази част е от Филаделфия. Има злато от първите серии на монетарницата. То се пази в отделението в дъното. Елате.

Когато стигнаха, Линдъл отключи решетъчната врата. Помещението изглеждаше натъпкано както падне — но, за съжаление, беше пълно. Една част се заемаше от правоъгълни блокове с различни размери, приличащи на малки наковални, в друга бяха струпани пръчки с квадратно сечение, в трета — плоски плочи с размерите на поднос за обяд.

Грей погледна смаяно помещението, представяше си вълните субатомни частици, минаващи през това място. Ако това бе правилното хранилище, как щяха да открият иглата в златната купа?

Монк, който никога не се обезкуражаваше от тежката работа, се провря вътре и започна да търси. Бе повече човек на действието, отколкото на дълбоките размисли — и понякога това си заслужаваше.

— Хей, я елате да видите. — Монк посочи една от широките плочи, подредени на по-малка купчина. — Маркирано е с Държавния печат.