Дяволската колония

Заради бълбукането на реката не беше чул стъпките, докато не стана твърде късно. Докато се обръщаше, усети издайническото треперене под краката си, когато някой се втурна по моста. Зърна за миг висока тъмна фигура, носеща се към него. От удара с рамо в гърдите полетя във въздуха и рухна на моста, останал без дъх. Силни пръсти отскубнаха раницата от ръката му.

Пейнтър се надигна и видя някаква жена да тича към отсрещната страна. Спря при Рафаел. Французинът беше спазил думата си и беше изтеглил мъжете си. Пейнтър не трябваше да е толкова конкретен.

Високата чернокожа жена, същинска амазонка, подаде раницата на Рафаел.

— Merci, Ашанда.

Пейнтър коленичи на каменния мост. Беше победен.

Оръжията отново се насочиха към него, но вместо да заповяда да го застрелят, Рафаел махна на хората си да се оттеглят. Погледна Пейнтър в очите.

— По-добре да се махнете от този мост, mon ami.

Кимна настрани и един от войниците му вдигна предавател и завъртя някакво копче. Разнесе се оглушителен гръм. Отсрещната страна на моста експлодира, пръскайки пясъчник и хоросан. Оглушен и ослепен, Пейнтър отлетя назад и се претърколи на твърдата скала.

Надигна се на четири крака и видя Рафаел и хората му да си тръгват. Останалата част от моста се разпадна и полетя в реката, вдигайки лениви пръски и още серни изпарения.

Когато стигна тунела, Рафаел задържа Каи за рамото и отпуши устата й.

— За да може да се сбогува!

Високият командос трябваше да поддържа Кай, за да не се свлече на земята. Жалният й уплашен глас разкъса сърцето на Пейнтър.

— Чичо Кроу… Съжалявам…

После я помъкнаха в тунела. Все още на колене, Пейнтър слушаше как хлипането и виковете й заглъхват.

Зад него се чуха стъпки. Ковалски изтича в залата, следван от Джордан.

— Какво стана с моста?

— Бяха го минирали — с кух глас отвърна Пейнтър.

— А Каи? — с ужас попита Джордан.

Пейнтър поклати глава.

— Какво ще правим сега? — попита Ковалски. — Не можем да минем през това.

Пейнтър бавно събра сили, изправи се и пристъпи до ръба на пролома. Трябваше да минат през реката. Това беше единственият шанс за Каи. Рафаел вече нямаше полза от нея и скоро щеше да я убие. Пейнтър трябваше да живее, за да живее тя. Въпреки това го заля отчаяние. Дори да успееха да излязат, как можеше да се спазари, за да си я върне? Рафаел разполагаше с плочките и със златния съд. Загледа се в празните си ръце.

Земята се разтресе и се чу гръм. Тунелът отсреща избълва облак прах и дим, последван от грохот на камъни.

— Тия копелета са минирали не само моста — отбеляза Ковалски.

Пейнтър си представи как отвесните скали горе се срутват и ги запечатват. Когато прахта се уталожи, въздухът остана странно неподвижен. Миризмата на сяра се засили и температурата бързо започна да се покачва. Отдушникът беше блокиран и въздушната циркулация бе спряла.

Джордан покри носа и устата си.

— Какво ще правим?

Сякаш в отговор в затвореното пространство отекна оглушителен трясък. Това обаче не беше експлозия.

Пукнатината високо в стената се разтвори още по-широко. Трусовете от експлозиите явно бяха стигнали до този мехур във варовика, отслабвайки и без това несигурната му структура.

Потокът кипяща кал се засили. От стената се откъртиха канари, стовариха се в реката и във въздуха полетяха пръски.

Калната река заприижда, скоро щеше да прелее през ръба на бълбукащото езеро.

Имаше само един отговор на въпроса на Джордан.

Пейнтър посочи към тунела и викна:

— Бягайте!

28.

31 май, 21:33

Форт Нокс, Кентъки

„Планът се провали…“

Грей сложи ръце на главата си. Сейчан и Монк направиха същото, когато насочиха оръжия към тях. Войниците ги подкараха през труповете на полицаите от Монетния двор по хлъзгавия от кръв мраморен под.

Уолдорф закуцука след тях, притиснал ранения си крак с ръка.

— Отведете ги извън портала — каза на мъжа, който носеше златната плоча. — Отивам в кабинета си. Ще вдигна тревога след пет минути. Дотогава по-добре да ви няма.

— Да, сър.

Докато минаваха през поста на охраната, Грей видя спрелия отпред „Хъмви“. Двигателят му работеше на празни обороти — от ауспуха излизаше дим. Имаха само един шанс.

Един от войниците изтича към вратата, като се движеше странично, без да сваля поглед от тях. Това бе удобният момент. Грей погледна към Монк, който вече знаеше какво да прави. Приятелят му кимна едва забележимо, че разбира, и пръстите му бързо въведоха в импланта на китката код, с който включи безжичната връзка.

— Затвори очи и запуши уши — прошепна той на Сейчан.

Тя за момент се смути, но после погледът й спря върху пластмасовата табла, в която лежеше свалената изкуствена ръка на Монк.

— Сега — тихо каза Грей.

Монк въведе кода, който активираше заслепяващия заряд, вграден в протезата — едно от последните нововъведения в оръжейната й система. Грей запуши ушите си с ръце и стисна очи. Не беше кой знае каква защита когато ръката експлодира, блясъкът очерта пръстите му върху клепачите, а гърмежът отекна в главата му.

Временно оглушените и ослепени войници закрещяха.

Започна безразборна стрелба.