Дяволската колония

— Ами… добре — каза Ханк, мъчеше се да говори колкото може по-мъжкарски.

Отстъпи назад в тунела заедно с Ковалски.

— Мога да те бутна… да ти дам летящ старт — предложи гигантът.

Преди Ханк да отговори, тихо пъшкане ги накара да се обърнат. Ковалски светна в магмената тръба. Лъчът опря в стена от кал на около пет-шест метра от тях. Беше допълзяла безшумно, подобно на опитен убиец. Докато гледаха, полутечната стена се стопи в центъра и от отвора потече гореща кал.

— Сега или никога, професоре.

Глух тътен ги предупреди за предстоящата опасност. Внезапно пълзящата кал избълва горещи, вонящи на сяра пръски и потече към тях.

— Тичай! — извика Ковалски.

Ханк се втурна, следван по петите от великана.

Приведен ниско, Ханк тичаше с все сили, но когато доближи ръба, се подхлъзна. Краката му изведнъж изчезнаха под него и той залитна към ръба.

— Падна ли ми, професоре? — Яка ръка го хвана през кръста и Ковалски скочи заедно с него през тъмната бездна.

На Ханк му се прииска да затвори очи, но мисълта за това го уплаши още повече.

Не успяха да се приземят гладко като другите двама. Ковалски закачи ръба с рамо и се запремятаха по леда в преплетено кълбо от ръце и крака. Блъснаха се в Пейнтър, който не успя да се дръпне навреме.

Накрая успяха да спрат и след известно чудене кой крайник чий е се изправиха. Джордан се беше върнал при отвора на тунела и се взираше през пропастта.

Ханк отиде при него.

Беше се родил нов кален водопад. Мудната маса се стичаше от отсрещния отвор на димящ, вонящ на сяра поток. За миг Ханк зърна почернял крак, стърчащ от калта. Беше на някой от анасазите, пометен от ледената гробница.

Трупът, погребан вече в кал, изчезна някъде долу. Ханк отправи безмълвна молитва за изгубената душа, за всички тях, и се обърна.

Ковалски зададе въпроса, който си задаваха всички:

— А сега какво?

19:28

Всички отчаяно се нуждаеха от почивка.

— Ще спрем тук — каза Пейнтър и изтощено се отпусна по задник.

След като се спасиха от калта, той ги поведе до края на магмената тръба. Озоваха се в същински лабиринт от тунели, улеи, скални сипеи и задънени проходи. През последния половин час Пейнтър се мъчеше да намери път нагоре, но всеки път се озоваваха все по-надолу и по-надолу.

Трябваше да си отдъхнат и да обмислят положението и затова той обяви почивка в една малка пещера. Огледа се. От нея излизаха три тунела в различни посоки.

„А сега накъде?“

Загледа се в изкаляните си спътници. Ханк беше пуснал меха си да обикаля в кръг. Ковалски вече беше изпил своя, а мехът на Пейнтър бе отнесен заедно с раницата му от онази черна амазонка. Често чуваха звука на течаща вода, но така и не я откриваха. Обезводняването беше най-голямата заплаха. Ако студът не ги убиеше, липсата на вода със сигурност щеше да го направи.

„Колко още ще издържат?“

Ханк изглеждаше на път да рухне. Ковалски не изглеждаше много по-добре. Потеше се като състезателен кон и сигурно губеше по половин литър вода на няколко минути. Дори Джордан изглеждаше изтощен и умърлушен.

Пейнтър знаеше, че онова, което им тежи най-много и прави трудна всяка следваща стъпка, е безизходността на положението им. Самият той се чувстваше два пъти по-смазан. Затвореше ли очи, все виждаше лицето на Каи, докато я мъкнеха навън, чуваше хлипането и виковете й.

Дали още бе жива?

Тази тревога тормозеше не само него. Джордан беше задавал подобни въпроси по пътя и не криеше опасенията си. Двамата явно се бяха сближили.

Джордан беше облегнал глава на стената, твърде уморен, за да помръдне. Пейнтър го загледа и внезапно си даде сметка колко млад е всъщност. Държеше се като истински мъж, но всъщност едва беше излязъл от момчешките години.

Докато го гледаше, забеляза как перчемът на младежа — всъщност няколкото стърчащи косъма — леко потрепна. Джордан се почеса. Може би също го беше усетил.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди, за да събере две и две.

„Това е отговорът…“

Скочи на крака, забравил напълно умората си.

— Тук духа — каза той. — Съвсем слабо, но се усеща.

Ковалски отвори едно око.

— И какво от това?

— Това е дишаща пещерна система. И продължава да диша.

Очите на Ханк се разшириха и унинието му изчезна. Вдигна мократа си ръка, за да определи посоката на полъха.

— Това, че е запушен един отдушник, не означава, че са запушили всички — обясни Пейнтър. — Можем да намерим изхода, като вървим по посоката на въздушния поток.

Ковалски се плесна по бедрото и се изправи.

— Тогава какво чакаме? Излезем ли оттук, отивам да търся първата поилка. И за първи път в проклетия си живот имам предвид вода.

Продължиха с подновена надежда. Но не и преди Ковалски да разясни последните си думи.

— Разбира се, това не означава, че бих отказал студена бира, ако някой ми предложи.

Преходът беше съпроводен с не по-малко трудности и разочарования, но надеждата не напускаше духовете им и им вдъхваше сили. Проверяваха на всеки кръстопът с малкия кибрит от раницата на Ханк, като гледаха посоката на дима и пламъка. През следващите два часа полъхът се засилваше все повече, което ги окуражи да ускорят крачка.