Дяволската колония

— Не, имали са имена за долината. Кроу я наричали „горящата земя“ или „земята на изпаренията“. Чернокраките я описват като „многото пушеци“. За плоскоглавите била „пушек от земята“. Какво по-точно от това? Племената определено са знаели за Йелоустоун.

— В такъв случай може да не са говорели, защото са се страхували от тази земя.

— Това е общоприетото заключение. Индианците вярвали, че съскането и ревът на гейзерите са гласове на зли духове. Поверието все още битува в някои кръгове, но е пълна глупост. Последните антропологични изследвания показват, че случаят не е такъв. Древните индианци не изпитвали страх от димящата земя. Тъкмо напротив, измислената история се повтаряла и преповтаряла най-вече от първите бели заселници, може би за да изкарат съседите си абсолютни диваци с малко мозък… или пък да оправдаят заграбването на земите, тъй като индианците се страхували да ги ползват.

— Тогава каква е истинската история?

Ханк посочи екрана.

— Истината е озадачавала учените отдавна. Ето какво пише историкът Хайрам Читъндън през хиляда осемстотин деветдесет и пета: „Неоспорим факт е, че за Националния парк Йелоустоун няма никаква информация, взета от индианците… Тяхното пълно мълчание относно него е колкото загадъчно, толкова и забележително“.

— Не ми прилича да са се страхували — отбеляза Джордан. — По-скоро са криели нещо.

Ханк докосна носа си — „право в десетката, момчето ми“ — и посочи екрана.

— Виж това. Намерих откъса в една наскоро излязла книга. Това е извадка от стар дневник на един от първите заселници, Джон Хамилкар Холистър. Не успях да открия нищо подобно другаде, но е повече от показателно за това мълчание на индианците.

Джордан се наведе към екрана.

Ханк също зачете заедно с него.

Има съвсем малко индиански легенди за тази нарочно непозната земя. От тях аз открих само една, според която на никой бял не трябва да се казва за този пъкъл, за да не навлезе той в района и да сключи съюз с дяволите, и с тяхна помощ да унищожи всички индианци.

Поразеният Джордан ахна.

— Значи наистина са криели нещо!

— Нещо, което прадедите ни не са искали да попада в неподходящи ръце от страх, че ще бъде използвано срещу тях.

— Онзи изгубен град трябва да е там.

„Но къде?“

Ханк се опита да се отърси от парализиращото отчаяние. Щеше да следва примера на Джордан. Нямаше да изгуби надежда. Забеляза, че младежът се взира през прозореца към светлините на Флагстаф в далечината. Но Ханк знаеше, че мислено е много по-далеч и го измъчва тревога, нямаща нищо общо с вулкани и изгубени градове.

Този път той се пресегна и стисна окуражително ръката на младежа.

— Ще я върнем.

01:38

Солт Лейк Сити, Юта

Беше минал почти час, откакто Каи разговаря с чичо си Кроу. Сега седеше на един стол в трапезарията. Ръцете й не бяха вързани, но нямаше какво да прави освен да дъвче нокътя на палеца си.

В апартамента кипеше оживена дейност. Командоси сменяха бойните си екипи с цивилни дрехи, които подхождаха зле на такива яки наемници. Събираха багаж и екипировка, разглобяваха оръжия. Готвеха се да потеглят.

Дори компютърното оборудване беше прибрано в специално пригоден висок куфар на колела. От него излизаха кабели, виещи се до изкормения телефон на Джордан.

Рафаел крачеше около куфара в очакване на обаждането на чичо й.

Каи пъхна ръце между коленете си, изпълнена с безпокойство, балансираща на ръба на ужаса.

Преди обаждането на Пейнтър я бяха затворили в една от спалните на апартамента и тя бе убедена, че чичо й е мъртъв. Беше сигурна, че ще я убият. Не й пукаше. Чувстваше се абсолютно пуста отвътре и просто беше седнала на леглото. Страхът още си беше тук, навит като змия около основата на гръбнака й, но изобщо не можеше да се сравнява с опустошението вътре в нея. Беше видяла твърде много кръв, твърде много смърт. Собственият й живот нямаше особен смисъл. Помисли си дали да не счупи огледалото в банята и да си разреже вените, за да си възвърне поне толкова контрол върху самата себе си.

Но дори това й се струваше прекалено тежка борба.

Просто нямаше сила за нея.

После дойде обаждането. Чичо й беше жив, професорът и Джордан също, дори и онзи ходещ гардероб Ковалски. Беше видяла снимката им на екрана на компютъра на Рафаел, някакъв кадър от новинарско съобщение за спасяването на групата.

След обаждането пустотата се запълни с ликуване, което осветяваше с топла светлина тъмните местенца в нея. Последните думи на чичо й още звучаха в главата й.

„Ще дойда да те прибера. Обещавам“.

Той нямаше да я изостави — и тя му вярваше, и именно това сега разпалваше задушаващия ужас. Изведнъж отново й се прииска да живее и заради това желание отново имаше какво да изгуби.

Но от това нямаше спасение.