Дяволската колония

Погледна към единствената си компания на масата — мускулестата чернокожа Ашанда. Отначало Каи бе изпитала ужас от нея, но пък тогава тя нажежаваше железа в огъня и измъчваше хора по заповед на Рафаел. С времето обаче страхът й се превърна в неудобство, примесено с любопитство.

Коя беше тази жена?

Различаваше се от останалите и явно не беше войник, макар да се биеше за Рафаел. Каи си я представи как се появява от сенките в онази пълна с кал пещера, как тича с пъргавина и скорост, които сякаш не отговаряха на размерите й. Беше я видяла и да работи на компютъра — черните й пръсти летяха над клавиатурата, докато Каи разговаряше с Пейнтър. Но тя определено беше нещо повече от техническо лице.

На ярката светлина Каи забеляза смътни белези, които образуваха редици от мънички точици по ръцете й, почти като на кожата на крокодил. Имаше ги и по лицето й, дори повече: образуваха шарки, които подчертаваха тъмните й очи и продължаваха като криле от двете страни. Косата й беше сплетена на стегнати черни плитки, започващи от темето и спускащи се към челото и раменете.

Каи гледаше как жената се взира в Рафаел. Досега бе виждала само пустота в очите й, но вече не беше така. Дълбоко в тези черни огледала се таеше тъга. Ашанда седеше толкова неподвижно, че сякаш се страхуваше да не я видят, но в същото време искаше нещо повече. В погледа й имаше също и преданост, както и умора. Седеше като куче, очакващо докосване от господаря си и знаещо, че това ще е единственото, което ще получи.

Унесът й беше прекъснат от позвъняването на телефон.

Каи рязко се обърна.

„Най-сетне“.

01:44

Рафаел оцени по достойнство точността. Директорът на Сигма се беше обадил в минутата, в която беше обещал. Слиса го предложението му, което отново бе крайно неочаквано.

— Примирие? — повтори Рафе. — Между нас? И каква полза имам от това?

Гласът на Пейнтър си остана напрегнат.

— Както обещах, ще ви кажа къде се намира Четиринайсетата колония. Но това няма да ви е от полза. Намиращото се там ще експлодира след около четири часа и половина.

— В такъв случай, мосю Кроу, ако искате племенницата ви да остане жива, по-добре да направим размяната колкото се може по-бързо.

— Чуйте ме, Рафаел. Ще ви кажа сега. Четиринайсетата колония е скрита някъде в националния парк Йелоустоун. Не се съмнявам, че намирате подобно местоположение за напълно логично, нали?

Рафе се мъчеше да проумее драстичния обрат на нещата.

„Уловка ли е това? И с каква цел?“

Пейнтър продължи все така бързо:

— Дайте ми имейл адрес. Ще ви изпратя всички данни. Само след няколко часа депозитът ще достигне критична точка и ще предизвика взрив, стократно по-мощен от онзи в Исландия. Но вие знаете, че това не е истинската опасност. Експлозията ще освободи огромно количество наноботи. Те ще започнат да разграждат всяка материя и ще се разпространяват все повече и повече. Наногнездото ще прояде земната кора, докато не достигне до магмената кухина под Йелоустоун, а това ще задейства супервулкана, скрит под парка. Катаклизмът ще бъде сравним с удар на астероид с диаметър километър и половина. Това означава край за повечето живи организми на планетата и със сигурност край на човечеството.

Рафе откри, че му е трудно да диша. „Възможно ли е да казва истината?“

— Съмнявам се, че подобно унищожение ще свърши работа дори на вас — продължи Пейнтър. — Или пък на онези, с които работите. Така че трябва или да работим заедно и да споделим информацията си, за да не позволим това да се случи, или ще настъпи краят на всичко.

— Ще… ще ми трябва време да помисля. — Подразни се, когато се чу да заеква.

— Не се бавете много — предупреди го Пейнтър. — Ще ви изпратя всичките ни данни, каквото пожелаете. Но Йелоустоун заема площ над осем хиляди квадратни километра и това е сериозно предизвикателство. Тепърва трябва да открием точното местоположение на изгубения град, а часовникът продължава да тиктака.

Рафе погледна своя часовник. Ако директорът казваше истината, до шест и петнайсет сутринта трябваше да открият изгубения град и да неутрализират онова, което беше скрито в него.

— Изпратете ми всичко, което имате — каза Рафе и му даде имейл адрес.

— Имате ми телефонния номер — каза Пейнтър и прекъсна връзката.

Рафаел остави телефона, сведе глава и се замисли. „Вярвам ли ви, мосю Кроу? Възможно ли е да казвате истината?“

Вдигна глава, колкото да погледне към Каи Куочийтс.

Директорът изобщо не беше попитал за племенницата си. Ако не друго, това определено показваше, че е честен. Какъв беше смисълът да преговаря за един живот, след като цялото човечество бе изложено на смъртна опасност?

Телефонът иззвъня, отново и го стресна. Не, не беше апаратът в ръката му, свързан към криптиращия софтуер. Рафе се обърна към бюфета в трапезарията, където беше оставил лаптопа си. Личният му телефон до него вибрираше, после отново иззвъня.