Дяволската колония

— Нищо особено. Трагедия, като се има предвид, че е бил национален герой. Но тъй като смъртта му била обявена за самоубийство, бил погребан на място, на територията на въпросния хан. В Тенеси.

— А можем ли да приемем, че е бил погребан с всичките си вещи? — попита Кат.

— Било е обичайна практика. Понякога изпращали на наследниците откритите пари или други ценни вещи.

— Но е малко вероятно да са направили така с подгизнала от кръв бизонска кожа — добави Грей.

Монк се размърда и откъсна поглед от пътя.

— Мислиш, че е бил погребан с нея ли?

— Има само един начин да разберем — рече Грей. — Ще трябва да изкопаем тялото на Мериуедър Луис.

Четвърта част Вълк и орел

35.

1 юни, 04:15

Национален парк Йелоустоун

Хеликоптерът се спусна към димящото геотермално сърце на Йелоустоун. Нощта все още владееше първобитния ландшафт с бълбукащи езерца, сиво-бели конуси и обвити в мъгла реки и потоци в горната част на басейна на гейзерите. По-нататък към далечните плата и планини се простираха тъмни ливади и черни борови горички.

Човекът беше оставил своя знак в това национално богатство, в тази контрастна смес на спокойна природна красота и адска геологическа активност. В тъмнината преди съмване редиците лампи и автомобилни фарове издаваха малкото пътища, виещи се през парка. Наредената от Пейнтър евакуация вече беше в ход и в най-активния туристически сезон се бяха образували големи задръствания. Сините светлини на служебните коли примигваха тук-там по пътищата, а рейнджърите правеха всичко по силите си да опразнят парка.

Пейнтър си погледна часовника.

„Още два часа“.

Не всички щяха да успеят да се евакуират навреме, но трябваше да опита. Беше започнал евакуацията преди два часа, когато отлетя с частен самолет от Флагстаф за малкото летище в Западна Монтана, на няколко километра от западния вход на парка. Хеликоптерът трябваше да го откара до мястото на срещата.

Рафаел ги беше изпреварил, но той имаше преднина, тъй като бе тръгнал от Солт Лейк Сити. Двата екипа трябваше да се срещнат в „Олд Фейтфул Ин“, колосалната забележителност на парка, построена в началото на двайсети век. Седеметажният хотел в селски стил, със стръмни покриви и тежки греди, беше най-голямата дървена постройка на света, изградена от местни борове и камък.

От него се откриваше идеален изглед към съименника му.

Плъзгачите на хеликоптера тъкмо докоснаха земята, когато Олд Фейтфул оживя. Огромна струя пара и гореща вода полетя на шейсет метра във въздуха. Най-прочутият гейзер в долината изригваше приблизително на всеки деветдесет минути.

Пейнтър се молеше долината все още да си е на мястото за следващото представление.

Зад гейзера тъмната река Файърхол се виеше между още гейзери с шантави имена — Бийхайв, Спазмодик, Слърпър, Литъл Скуърт, Джайънтес9 и много други, наред с множество езерца и димящи извори.

Вратата на хеликоптера се отвори и групата на Пейнтър се озова в невероятен свят. Само че не бяха дошли да гледат забележителности.

— Смърди — отбеляза Ковалски, но Пейнтър не знаеше дали има предвид миризмата на сяра във въздуха, или ситуацията, в която се намираха. Гигантът се огледа кисело и се загърна по-плътно в шлифера си.

Кучето на Ханк тутакси изтича да маркира една лампа. Джордан помогна на професора да слезе от хеликоптера. Пейнтър се беше опитал да убеди младежа да остане във Флагстаф, но той отказа, като се аргументира доста добре.

„Ако се провалите, така или иначе умирам. Така че предпочитам да участвам“.

Но Пейнтър знаеше какво всъщност е накарало Джордан да дойде на север. Младежът се взираше в хотела. Не се възхищаваше на архитектурата, а се опитваше да зърне Каи. Пейнтър също беше неспокоен.

Съдбата на света е прекалено огромна концепция, за да можеш да я приемеш присърце и да я проумееш напълно.

Така че всичко се свежда до хората, които обичаш.

Страхът се четеше ясно по лицето на Джордан, тревогата за едно-единствено ужасено момиче сякаш стискаше гърлото му. Самият Пейнтър също се молеше да успее да види Лиза отново. Последният им разговор по телефона беше по принуда кратък предвид обстоятелствата. Приятелката му се държа мъжки, но той чу сълзите зад думите й.

— Да вървим — каза Пейнтър.

Роналд Чин вървеше с майор Ашли Райън. След тях трима войници от Националната гвардия носеха големи куфари. Райън беше посрещнал хората си от Юта на летището в Монтана, а Пейнтър бе наредил да докарат куфарите с оборудването.

Преди да тръгнат от Флагстаф, Пейнтър се беше договорил с Рафаел всеки екип да включва еднакъв брой хора. Не искаше да се стигне до мерене на мускули. Имаха работа и тя трябваше да бъде свършена с колкото се може по-малко драми.