Дяволската колония

Стигна до хотела и отвори огромните дървени врати, боядисани в яркочервено и обковани с черно желязо. Гледката вътре го остави без дъх. Сякаш влизаше в осветена от лампи пещера, направена от дървени трупи. Грамадният обем на четириетажното пространство го накара да погледне нагоре. Към покрива се изкачваха балкони и стълбища с парапети от разкривени борови трупи с обелена кора, които блестяха в златисто. В средата се издигаше огромна каменна камина, която играеше и роля на централна колона.

Пространството изглеждаше още по-грамадно, защото бе пусто. Подобно на парка, хотелът също бе евакуиран с изключение на петима служители, които бяха предпочели да останат и да пазят любимото си работно място. Напразен жест. Никой не можеше да предпази нищо от онова, което предстоеше — можеха само да се опитат да го спрат.

Рафаел и хората му се бяха настанили около няколко масички за кафе. Голяма грубо скована маса беше донесена явно от ресторанта и превърната в импровизиран компютърен център. Трескаво се разполагаха сървъри, монитори и друга електроника под надзора на изнервен мършав техник и чернокожата жена. Иззад жената надникна Каи.

— Чичо Кроу…

Джордан се затича към нея.

— Каи!

Лицето й грейна, когато видя и него. Пристъпи да го поздрави и вдигна ръка да го прегърне, но чернокожата я дръпна за китката и я спря. Чу се дрънчене на метал и Пейнтър видя, че африканката всъщност не държи Каи. Двете бяха закопчани с белезници една за друга.

Джордан също го забеляза и се закова на място.

— Какво означава това? — попита Пейнтър и пристъпи напред.

— Просто застраховка, мосю Кроу. — Рафаел се надигна от стола, като си помагаше с бастуна. Намръщи се от болка. Явно пътуването бе изтощило крехкото му тяло.

— Какво искате да кажете? Имаме уговорка.

— Точно така. Аз държа на думата си. Разбрахме се да ви върна племенницата жива и здрава веднага щом разкриете местоположението на изгубения град.

— Което и направих.

— Което не сте направили. — Рафаел обгърна с жест хотела и целия парк. — Къде е градът?

Пейнтър си даде сметка, че французинът е прав. Впери поглед в отчаяните очи на Каи. По време на размяната на реплики беше хванала ръката на Джордан. Едва сега Пейнтър видя гривната на другата й китка. На нея мигаше мъничка червена лампичка.

Рафаел забеляза накъде е насочено вниманието му.

— Уви, необходимост. Белезниците са под напрежение и създават затворена верига с гривната. Ако тя бъде прекъсната, ще се задейства малък, но мощен експлозив с достатъчно сила да откъсне ръката й, а най-вероятно и голяма част от тялото.

Каи го изгледа с ужас. Явно не беше запозната с тази допълнителна предпазна мярка.

— Реших, че така е най-добре — обясни Рафаел. — По този начин няма да се разсейвате от мисли да измъкнете племенницата си от мен. И ще можем да се съсредоточим върху онова, което трябва да се направи. Междувременно, тя е в пълна безопасност, докато не приключим.

Напрежението между двете групи бе осезаемо. Арийският телохранител на Рафаел сложи ръка върху пистолета си. До него бяха застанали петима наемници.

Намираха се в патова ситуация, а времето изтичаше.

Пейнтър беше казал, че не иска драми, а ето че допринасяше точно за такава.

Погледна окуражаващо Каи. Щеше да я измъкне от всичко това — по един или друг начин. Обърна се към Рафаел.

— Носите ли вазата с вълчата глава?

— Разбира се. — Рафе се обърна тромаво. — Берн, сложи куфарчето на масата.

Войникът се подчини, вдигна от пода един малък куфар, постави го на масичката за кафе и го отвори. Златното канопи беше поставено в черна защитна пяна. Вътре бяха и двете златни плочи, откраднати от Каи от пещерата в Юта.

Щом видя плочите, Ханк пристъпи напред, но Берн извади съда, затвори капака, отиде при голямата маса и го постави до работната станция.

Пейнтър отново бе поразен от великолепието му, от съвършено изваяната глава на вълка до прекрасно гравирания планински пейзаж. Нямаше обаче време да се възхищава на произведението на изкуството — разглеждаше го като част от пъзел.

Без да се обръща, нареди:

— Ковалски, разопаковай нещата.

Рафаел застана до Пейнтър, обгърнат от миризмата на остър одеколон, и се опря с две ръце на бастуна си.

— Наистина ли мислите, че това ще ни помогне да стесним претърсването на тези осем хиляди квадратни километра?

— Трябва — отвърна Пейнтър. — Сателитните изображения на парка не вършат работа.

По пътя насам беше използвал всичките си връзки, чак до Овалния кабинет, и с подписа на президента Гант и с одобрението на Генералния щаб вече командваше всеки сателит в орбита. Целият парк беше сканиран във всички спектри — дълбочинен радар, геомагнитни потенциали, термични градиенти… всичко, което би могло да подскаже къде може да се намира изгубеният град.

И всичко това — без резултат.

— Проблемът е, че районът е пълен с кухини, пещери, комини, магмени тръби и горещи извори — каза той. — Което и място от парка да си изберете, ще се натъкнете на някаква кухина под земята. Градът може да е навсякъде.

— А физиците? — попита Рафаел.