Дяволската колония

Рафе отпи последна глътка еспресо и сви устни от вкуса му. Беше станало хладко и острата горчивина се усещаше по-силно. Жалко, тъй като откриването на скъпите зърна от Панама се оказа приятна изненада. Трябваше да даде на собствениците на имението няколко точки за вкуса им, пък било то дори само заради кафето.

Стана. Беше в добро настроение, чувстваше се щедър.

— Ашанда още ли е с момчето? — попита той.

— В библиотеката са.

Това предизвика усмивката му. При положение че нямаше език, Ашанда определено не му четеше приказки.

— Какво да правя с момчето, след като заминете? — Стойката на Берн стана малко по-скована, може би защото знаеше какъв ще е отговорът.

Рафе махна пренебрежително с ръка.

— Оставете го тук. Живо и здраво.

Веждите на Берн се повдигнаха едва забележимо, което за мъж като него беше еквивалент на ахване от изненада.

Рафе му обърна гръб. Понякога е хубаво да бъдеш непредсказуем, да държиш подчинените си нащрек. Като се подпираше на бастуна си, той излезе от кухнята да вземе Ашанда. Помещението на библиотеката заемаше два етажа и бе пълно с подвързани с кожа книги, които вероятно така и не бяха отваряни, а само изложени фалшиво като всичко останало тук.

Ашанда седеше в голямо плюшено кресло. Детето беше заспало в обятията й и тя нежно галеше русите му къдрици с дългите си, неестествено силни пръсти и глухо тананикаше нещо. Звукът действаше успокояващо на Рафе. Познаваше го, както познаваше гласа на майка си. Усмихна се, върнат за момент в миналото, в щастливите летни нощи, когато спеше на терасата под звездите, топлен от тялото на лежащата до него Ашанда сред одеялата. Докато се оправяше от поредното счупване на някоя кост, често я беше чувал да тананика така, докато го прегръщаше. Беше като балсам, способен да успокои повечето болки и дори мъката на едно дете.

Не му се искаше да я прекъсва, но имаха график.

— Ашанда, ma grande, трябва да тръгваме.

Тя кимна — заповедта си беше заповед. Стана плавно, обърна се и нежно положи детето на топлата възглавница, като го сви на кълбо. Едва сега Рафе забеляза синините по гърлото и странния ъгъл, под който бе извита тънката шия. Всъщност момчето изобщо не спеше.

Ашанда отиде до него и му подаде ръка. Той я хвана и я стисна в знак на съчувствие. Знаела беше какво трябва да се направи, знаела беше какво щеше да заповяда в нормална ситуация. Беше действала колкото за свое добро, толкова и за доброто на детето, като му бе осигурила бърза и безболезнена смърт. Сърце не му даваше да й каже, че не е било нужно — поне не и този път.

Призля му.

„Наистина ли съм толкова предсказуем?“

Трябваше да вземе мерки срещу това, особено днес. Бяха го информирали за изригването на вулкана в планините, което потвърждаваше старите му подозрения. Трябваше да се действа бързо. Отново си погледна часовника.

„Като вихър“ — напомни си.

Нямаше време за губене. Трябваше да пипнат птичките, които му се бяха изплъзнали през нощта, трябваше отново да намери дирите им. Беше търсил решение през по-голямата част от нощта. Намери отговора в досието на Каи Куочийтс. Решението бе просто, от онези, които се случват всеки ден в дивата природа.

За свалянето на уплашената птичка му трябваше ястреб.

07:02

Възвишение Сан Рафаел

— Колко са мъртвите? — попита Пейнтър по сателитния телефон.

Крачеше напред-назад в основното помещение на най-голямото пуебло. В почернялото от дима огнище светеха въглени и се носеше горчивата миризма на препечено кафе. Ковалски седеше на пейка от борови трупи, качил крака на грубата дървена маса и отпуснал брадичка на гърдите си. Беше смъртно уморен от дългото шофиране.

Гласът на Роналд Чин звучеше дрезгаво и накъсано. Магнитните флуктуации и смущенията от изригващия вулкан нарушаваха цифровата връзка.

— Изгубихме петима души от Националната гвардия. И дори това е малка загуба — щяха да са много повече, но майор Райън успя да се свърже с тях и да им нареди да се евакуират. Все още не сме сигурни за броя на планинарите и туристите. Районът вече е отцепен и достъпът до него е забранен, така че да се надяваме, че всичко е наред.

Пейнтър се загледа в гредите на тавана. Пуеблото беше построено по традиционния начин — дъски, тръстиков покрив и замазка от камъчета и кал. Беше му странно да обсъжда раждането на нови вулкани в подобна обстановка.

— Добрата новина е, че изригването като че ли вече утихва — продължи Чин. — Минах над района с хеликоптер малко преди зазоряване. Потоците лава са спрели. Засега остава в рамките на пропастта и вече се втвърдява. Най-голямата опасност в момента са горските пожари. Екипите бързат да разчистят ограничаващи ивици, хеликоптерите изсипват вода. Може да се каже, че пожарът вече е ограничен.

— Освен ако не последва ново изригване — отбеляза Пейнтър.

Чин вече беше споделил мнението си за причината. Според него някакъв свързан с експлозията процес разграждал материята на атомно ниво и пробил надолу до намиращия се на малка дълбочина джоб магма, която загрявала геотермалните води, и така се стигнало до изригването.

— Може и всичко да се оправи — каза Чин.