Дяволската колония

От: jh-wahya@cloudbridge.com

Относно: WTF

До: Каи Куочийтс

Какво направи? Всички заложихме толкова много на твоята доблестна и мирна мисия, а тя се превърна пред очите ни в поражение, кръвопролитие и позор. Показват лицето ти по всички национални медии с етикет терорист и убиец. Няма да мине много време и твоят позор ще стане наш. А ето че от теб няма нито вест, само крещящо мълчание. Да не би от правителството да ти плащат да ни предадеш и дискредитираш? Такива неща се говорят тук за теб.

Направих всичко по силите си да ги убедя да проявят търпение, да не правят прибързани заключения, но без някакво обяснение, без доказателство за верността ти към каузата ни не мога да сдържам вълците на вратата. Те настояват за кръв, докато аз само търся отговори.

Съветът на УАХАЯ се срещна преди час. Ако не успееш да изчистиш името си пред нас, нямаме друг избор, освен да се отречем от теб, да обявим действията ти за твоя самоинициатива, да те разобличим като истински терорист, извратил добрата ни кауза. Трябва да отговориш до 12:00 ч. днес, в противен случай ще дадем пресконференция.

ДХ

Каи затвори имейла. Дълбоко от гърдите й напираха сълзи. Представи си всичките си приятели, как се усмихваха и я прегръщаха преди да тръгне към планините. Спомни си как се задържа в прегръдката на Чейтън Шоу, един от най-пламенните защитници на младежката организация. Името на Чей означаваше „сокол“ на сиукски и чудесно подхождаше на дългата му черна коса, която падаше свободно върху раменете му и се развяваше и при най-малкия полъх на вятъра. Преди два дни — което вече й се струваше като преди цяла вечност — двамата бяха говорили в тишината на нощта да станат нещо повече от просто приятели.

Сега си мислеше за него и си представяше как й обръща гръб, как я отблъсква. Тихо изхлипа и скри лице в ръцете си, за да скрие срама и сълзите си.

„Какво ще правя сега?“

08:35

Ханк Канош седеше на масата с гръб към огнището, благодарен на топлината от последните въглени. Пейнтър се настани от другата страна на масата. Едрият му партньор тихо похъркваше на пейката.

Кръговете под очите на Пейнтър ясно показваха, че и на него малко сън не би му се отразил зле, но нещо явно го тревожеше. Ханк подозираше, че това не е свързано с непосредствения им проблем. Пейнтър не бързаше да подхване темата, която искаше да обсъжда, дори изглеждаше някак разсеян. Ставаше нещо друго. Цяла сутрин не бе пускал телефона. Може би бе свързано със странното изригване, а може би имаше друг проблем. Едно бе сигурно — беше изнервен.

Накрая Пейнтър прочисти гърлото си и отпусна ръце на масата.

— Ще бъда честен с вас и се надявам на същото от ваша страна. Умряха хора и ще умрат още, ако не разберем по-добре онова, срещу което сме се изправили.

Ханк кимна.

— Разбира се.

— Разговарях с нашия геолог, който следи вулканичната активност на мястото на взрива. Смятаме, че имаме най-обща представа какво е било скрито в пещерата. Свързано е с манипулирането на материята на атомно ниво. Смятаме също, че онези древни хора са създали, било преднамерено или случайно, нестабилно вещество, което е активно и взривоопасно и изисква топлина, за да не се задейства. Именно затова е било скрито в геотермален район, където може да бъде съхранявано векове наред.

Чувството за вина жегна Ханк.

— Тоест, докато не го извадихме на студено.

— И то се е дестабилизирало. След експлозията е освободило нещо, което геологът ни нарича „наногнездо“ — безброй наноботи или микроскопични наномашини, които разяждат материята и имат потенциала да се разпространяват безкрайно. Но дали благодарение на късмета или предвидливостта на древните, горещината на изригналия вулкан е унищожила наногнездото.

Ужасен, Ханк за момент затвори очи. „Маги… какво направихме?“

— Значи затова старите предания за пещерата са предупреждавали никой да не нарушава покоя й — тихо рече той.

— И това може да не е единствената подобна пещера.

Ханк отвори очи и се намръщи.