Дяволската колония

Стройният младеж протегна ръка. Беше с тъмносин костюм, преметнал през ръка сакото и развързаната си вратовръзка. Бялата му риза бе с разкопчана яка.

— Аз съм Джордан Апавора, старейшина на племето северни юта.

Явно си даваше сметка за абсурдността на думите си, защото се усмихна смутено. Пейнтър подозираше, че смущението не е сред типичните черти на хлапето. Ръкуването му беше силно и твърдо. Под официалната риза определено се криеха мускули. Младежът отметна дългата си черна коса от очите си и огледа кръга постройки.

— Може би трябва да изясня — рече той. — На практика съм член на съвета на старейшините. Представлявам дядо си, който е стар и почти съвсем глух, но умът му си остава остър като бръснач. Топля мястото му на срещите на съвета, водя си бележки, обсъждам проблеми с него и гласувам от негово име.

Пейнтър въздъхна. Всичко това бе много хубаво, но този млад юта не беше старейшината, когото се надяваше да разпита — някой, който да познава древните предания и забравените истории на племето.

Усмивката на Джордан стана по-широка и по-топла.

— По изражението ви личи, че сте разочарован, но дядо ми не би могъл да издържи такова дълго пътуване. — Той си разтърка задника. — При тукашните пътища вече щеше да е в болница за поредната смяна на ставите. А като се замисля за последния километър и половина, май и на мен ми предстои първата смяна.

— Тогава да опънем крака — обади се Алвин, доказвайки мъдростта на собствената си възраст. Махна им към верандата на пуеблото, но прегърна жена си през кръста и кимна към една съседна постройка. — Ние с Айрис ще измислим някаква закуска, докато вие се разберете.

Пейнтър разбираше, че двамата домакини ги оставят да говорят насаме, но предвид промяната на обстановката това не беше необходимо. Все пак не би се отказал от една свястна закуска. Поведе Джордан към сянката на верандата. Ковалски вече беше там и се люлееше на един стол с крака на парапета. Погледна Пейнтър и завъртя очи — явно и той не беше особено впечатлен от „старейшината“.

Канош също се появи, следван от Каи. Якото му куче също дойде да подуши крака на новодошлия.

Джордан отново се представи и стеснението отново му пролича, когато стисна ръката на Каи. Тя също се запъна и отговори съвсем тихо, след което отиде в другия край на верандата и се престори, че случващото се не я интересува, но продължи да го следи крадешком, криейки очи зад кичурите коса.

Пейнтър се прокашля и се облегна на парапета с лице към останалите.

— Предполагам, че знаете защо помолих да дойдете чак тук — каза на Джордан.

— Да. Дядо ми и Джими Рийд бяха добри приятели. Случилото се… онази стрелба в пещерата… е истинска трагедия. Познавах много добре внука му Чарли. Тук съм да ви помогна по всякакъв начин и да отговоря на всичките ви въпроси.

Думите му прозвучаха като казани от политик и Пейнтър заподозря, че Джордан е изкарал поне една година в юридически колеж. Младият юта беше дошъл да помогне, но нямаше да позволи племето му да бъде държано отговорно за разигралите се в планината събития.

Пейнтър кимна.

— Благодаря, че дойдохте, но всъщност ни трябваше човек като Джими Рийд, който е бил възпитан според традициите и познава подробно историята на пещерата.

Джордан изобщо не се смути.

— Това е ясно. Вестта стигна до дядо ми, който ме прати тук тайно, без никой друг да знае. Племето юта смята, че сме отказали молбата ви.

Пейнтър го изгледа преценяващо. „Май все пак не е било губене на време“.

Джордан не се смути от острия му поглед.

— Само двама старейшини знаели за съществуването на пещерата. Местоположението й в планината било отбелязано на стара карта върху кожа. Именно дядо ми разказал на Джими Рийд за нея. А снощи разказа на мен.

За миг в очите на младежа се появи страх. Той погледна към облените от слънчева светлина скали и се помъчи да го прогони.

— Шантави истории… — промълви тихо.

— За мумифицираните тела и за онова, което е скрито вътре ли? — подкани го Пейнтър.

Джордан бавно кимна.

— Според дядо ми запазените в пещерата тела били на клан от велики шамани, загадъчна раса от хора с бледи кожи, дошли тук с велики дарове и мощ. Наричали се тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Народът на Зорницата — преведе Канош и се обърна към Пейнтър. — Която изгрява всяка сутрин от изток.

Джордан кимна.

— Според старите предания чужденците наистина дошли от изток.

Пейнтър и Канош се спогледаха. Професорът явно смяташе, че тези хора са дошли от един много по-далечен изток.

„Неговото изгубено племе на израилтяните… нефитите на мормоните“.

— След като се заселили в тези земи — продължи Джордан, — тоутсиий унстоу пуутсийв научили на много неща нашия народ, събирали шамани из целия запад. Вестта за ученията им стигнала надалеч и привличала все повече и повече хора, които станали един голям клан.

„Ламанитите“ — помисли си Пейнтър.