Дяволската колония

— Легендите, които ви разказах, са свещени и са се предавали векове наред от старейшина на старейшина. Дядо ми ги разказа на мен само защото наистина вярва, че вече е твърде късно.

Ковалски се размърда.

— Какво ще рече „твърде късно“?

— Дядо ми вярва, че духът, освободен от онази пещера в планините, никога няма да бъде спрян. И ще унищожи света.

Пейнтър си спомни описанието на Чин на „наногнездото“, което се разширявало от мястото на взрива, и си представи микроскопичните машини, разрушаващи всяка материя, до която се докоснат. Вероятността разрухата да се разпространява безкрайно изглеждаше ужасяваща.

— Но той беше спрян — каза Пейнтър. — Изригналият вулкан натика джина обратно в бутилката.

Джордан го погледна в очите.

— Това е било само началото. Дядо казва, че духът ще се понесе по земята и ще сее унищожение, докато не остане единствено пясък.

Пейнтър изстина. Описанието беше плашещо сходно с теорията на физиците, че потокът неутрино от Юта е запалил фитила на друг запас наноматериал. Спомни си предупреждението на Кат за предстоящата експлозия в Исландия.

Джордан му подаде сгънатия лист.

— Дядо ми не таи надежда, но искаше да сподели с вас това. Знакът на тоутсиий унстоу пуутсийв. Пожелава ви той да ви поведе там, където трябва да идете.

Пейнтър взе листа и го разгъна. Съдържанието му нямаше смисъл, но въпреки това коленете му се подгънаха. Поклати невярващо глава. Разпозна двата символа, изрисувани с въглен — знака на тоутсиий унстоу пуутсийв.

Лунен сърп и малка звезда.

Елемент от знака на Гилдията.

20.

31 май, 14:45

Остров Елирей, Исландия

„Трийсет и две минути…“

Грей погледна през прозореца и стисна по-здраво пистолета. Ако физиците бяха прави, островът щеше да се взриви малко след три следобед. Дотогава трябваше да се разкарат оттук. Имаше само един проблем… не, по-точно осем проблема.

Опитните командоси бяха заели сигурни позиции пред малката хижа и я държаха на прицел. Преди няколко минути бяха започнали да щурмуват, но после внезапно се изтеглиха зад базалтовите скали.

— Защо не нападат? — попита Оли. Старият хижар стоеше до камината с пушката в ръце. Беше здравата пребит и макар да се беше разфучал, след като Монк го освободи, чакането явно го изтощаваше.

— Сигурно също като нас са научили, че островът ще гръмне — отвърна Сейчан, без да откъсва очи от прозореца. — Просто ни държат тук, докато не успеят да се измъкнат.

Думите й се оказаха пророчески — стъклата задрънчаха от тракането на перки. Транспортен хеликоптер мина ниско над хижата и продължи към ливадата. Въздушният поток от двата ротора приведе тревата, когато машината увисна неподвижно и затърси безопасно място за кацане сред разхвърляните камъни.

„Трябва да се качим на този вертолет“ — помисли си Грей.

— Там! — извика Сейчан и посочи. — Оттатък ливадата, при канарите. Имаме си още компания.

Грей откъсна очи от хеликоптера и видя какво я е разтревожило. Появиха се още тичащи войници — идваха откъм димния знак, бележещ неотдавнашния взрив. Отпред тичаше човек с цивилно облекло — туристически боти, дебел панталон и разкопчано тежко яке. Беше на средна възраст и притискаше раница към шкембето си. Зад него двама войници почти влачеха носилка, натоварена с малки каменни кутии.

Явно бяха успели да си пробият път до съкровищницата на острова. Всички съмнения на Грей изчезнаха, когато зърна блясъка на злато по кутиите. Един от войниците замаха като обезумял на хеликоптера да кацне.

„Със сигурност знаят, че островът ще се взриви“.

Тропот на кубинки го накара да се обърне. Монк тичаше към тях, останал без дъх.

— Проверих зад хижата. Изглежда чисто.

— Трябва да действаме бързо. Евакуират се.

— Да, видях хеликоптера — отвърна Монк.

След като Грей се увери, че всеки знае какво да прави, Оли и Монк заеха позиции на прозорците, а той и Сейчан излязоха тичешком през задната врата.

— Да се надяваме, че старецът е с ума си — каза Сейчан.

Грей залагаше живота им на това. Хижарят познаваше този остров от шейсет години. Ако някой знаеше тайните му, това бе той.

Изскочиха навън и се втурнаха приведени през огряната от слънцето ливада. Хижата ги скриваше от командосите. Грей се насочи към едно малко зелено възвишение. Оли му го беше посочил и му бе казал какво да очаква. Въпреки това, докато го заобикаляше, едва не падна в зейналата от другата му страна яма.

Сейчан го сграбчи за ръката и го дръпна в последния момент. Хълмчето всъщност бе стар, отдавна изстинал мехур лава, кух отвътре. От другата му страна се стигаше до източника на мехура — магмена тръба. Гърлото на тунела зееше насред напуканите базалтови камъни, подобни на изпотрошени зъби.

Стигнаха до мястото, където купчина отломки им позволяваше да се спуснат в дупката, и Грей светна фенера. Лъчът освети тунел с гладки стени, широк колкото да мине един човек.

— Хайде — каза Грей и забърза напред.