Дяволската колония

Единственият вътре беше тлъстият цивилен. Мъчеше се да извади пистолет от кобура на кръста си, но Сейчан стовари автомата върху главата му и го просна в безсъзнание, след което се втурна в пилотската кабина.

Грей продължи да стреля и преградният му огън беше достатъчно силен, за да позволи на Монк и Оли да изскочат от хижата. Двамата тичаха приведени, а Грей ги прикриваше. Монк също откри огън, с което още повече обезкуражи противника.

Двамата стигнаха живи и здрави до хеликоптера. Грей им помогна да се качат и затвори вратата. Ушите му пищяха от стрелбата.

По хеликоптера затракаха куршуми, но двигателите вече вдигаха обороти. Явно Сейчан се бе оказала достатъчно убедителна — или пък пилотът знаеше, че островът всеки момент ще се взриви.

Грей си погледна часовника.

„Още четири минути…“

Оставаше им дори време да си поемат дъх.

Грешеше.

Невероятен взрив разтърси хеликоптера. Земята под него подскочи и Грей се просна на четири крака. Двигателите зареваха. Подметната от труса, машината се издигна несигурно, а вратата зейна — явно в бързината Грей не я беше затворил добре.

Половината остров беше забулена в дим, може би вече дори я нямаше.

— Грей! — изрева Монк.

Грей се извъртя и видя как цивилният се хвърля към вратата, все така вкопчил се в раницата. Лицето му беше в кръв. Грей се претърколи след него и сграбчи единия ремък на раницата. Съдържанието й несъмнено бе важно, щом този тип беше готов да умре, но да не го остави в ръцете им. Цивилният обаче не пускаше. Беше прекарал ръка през другия ремък, преди да се хвърли от хеликоптера.

Увисна, закачен за раницата, и рязко дръпна Грей към отворената врата. Легнал по корем, наполовина провесен от хеликоптера, Грей продължаваше да стиска ремъка. Цивилният се гърчеше, дърпаше се надолу с безценния си товар.

Грей се плъзна още навън, но изведнъж нещо тежко затисна краката му и го закова за пода.

— Държа те — каза Монк.

Хеликоптерът се издигаше. Част от вулканичния конус се откъсна и тежко се плъзна към морето. Дълбоки пукнатини плъзнаха по остатъка от острова. Мъжете долу се втурнаха във всички посоки, за да се спасят, но нямаше как да избягат.

Дори по въздух.

Хеликоптерът се разтресе и внезапно пропадна няколко метра. Грей запълзя навътре. Монк се мъчеше да го задържи да не падне от вратата.

— Губим височина! — извика Сейчан от кабината.

Преди Грей да успее да реагира, изтрещя пистолет. Нещо опари ухото му. Грей погледна надолу. Врагът му висеше на една ръка, но най-сетне бе успял да извади оръжието си. Ако хеликоптерът не бе пропаднал така внезапно, Грей щеше да е труп.

Не че му се очертаваше още много живот.

Когато пилотът успя криво-ляво да стабилизира машината, упоритият цивилен се прицели по-добре. Този път нямаше начин да пропусне — щеше да стреля почти от упор.

Мъжът се усмихна на Грей, извика нещо на френски и дръпна спусъка. Гърмежът бе оглушителен — но не беше от пистолет. А от пушка.

Оли стоеше разкрачен над Грей с димящо оръжие в ръце.

Половината лице на цивилния беше изчезнало. Отпуснатата ръка бавно се измъкна от ремъка и тялото му полетя към останките на острова.

Монк издърпа Грей и трудно спечелената му награда в хеликоптера и изсумтя:

— Отсега нататък да не си подал ръка или крак навън. Грей стисна ръката на Оли.

— Благодаря.

— Длъжен бях да му го върна. — Оли опипа счупения си нос. — Никой не може да ме фрасне в муцуната и да му се размине.

Хеликоптерът отново се разтресе и запропада надолу. Всички се хванаха за дръжките и зачакаха спускането да спре. Не спря. Грей впери поглед в отворената врата. Разпадащият се остров се издигаше към тях. В най-дълбоките пукнатини вече сияеше тъмночервен огън и вещаеше, че най-лошото тепърва предстои.

Хеликоптерът бавно започна да се върти около оста си.

Сейчан подаде глава от кабината и викна:

— Изгубихме напълно налягането в задната перка!

И добави онова, което бе очевидно за всички:

— Падаме!

21.

31 май, 09:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Каи стоеше на сянка на верандата и гризеше пиньола. Айрис беше набрала семената от растящите в района дървета и сега беше вътре и ги печеше на тигана, за да отдели ядките и да ги смели на брашно.

Айрис искаше да й покаже как се прави и как да не изгори ядките, но Каи знаеше, че възрастната хопи просто се опитва да я разсее. Вместо това тя се взираше в малкото облаче, което се отдалечаваше в пустошта. Без да губят време, Пейнтър и останалите бяха събрали нещата си и бяха отпратили с взетия под наем джип. Взеха дори кучето.

Но не и нея.

Досега успяваше да обуздае гнева си — знаеше, че няма да й донесе нищо добро. Огорчението все още гореше като въглен в корема й. Беше замесена в тази бъркотия още от самото начало. Заслужаваше да види края й. Всички казваха, че трябва да понесе последиците от постъпките си като зряла жена, но в същото време се отнасяха с нея като с момиченце.

Лапна още една ядка и я сдъвка. Беше свикнала да я изоставят. Защо днес трябваше да е различно? Защо трябваше да очаква нещо повече от чичо си?

Но дълбоко в себе си го беше очаквала.

— Тоя тип е доста опак.