Дяволската колония

— Май успява! — с писклив глас възкликна той. — Разбива последните врати!

Рафе приближи и побутна асистента да се разкара. Щом ги очакваше победа, искаше да се наслади на момента заедно с Ашанда.

Застана зад нея и прошепна в ухото й:

— Покажи ми какво можеш…

Тя с нищо не показа, че го е чула. Беше потопена в собствения си свят, подобно на всеки човек на изкуството. Това беше стихията й. Нали казват, че ако човек изгуби някакво сетиво, някое друго става по-силно. И това бе новото сетиво на Ашанда, цифровото продължение на самата нея.

Рафе прокара длан по ръката й и усети старите неравности под кожата й. Подобни белези бяха ритуална практика, разпространена в някогашното й африканско племе. Личаха повече, когато за пръв път се появи в семейния замък. Сега можеше да ги усети единствено с върховете на пръстите си, сякаш четеше брайлово писмо.

— Почти стигна! — задъхано възкликна Т. Дж.

Ашанда съвсем леко се наклони към бузата на Рафе.

Той усети от разстояние топлината на кожата й. Никой не разбираше истински отношенията им. Самият той не можеше да ги изрази с думи и същото определено важеше и за нея. Двамата бяха неразделни от деца. Тя бе неговата бавачка, болногледачка, сестра, довереница. През целия му живот тя бе онзи безмълвен кладенец, в който можеше да изрече своите надежди, страхове и желания. В замяна той й предлагаше сигурност и живот без недоимък, но също така любов, понякога дори физическа, макар това да се случваше рядко. Беше импотентен — страничен ефект от чупливите му кости. Изглежда, дори най-интимното му кокалче беше повредено.

Заразглежда ръцете й, които летяха между клавиатурите. Спомни си моментите насаме, когато тя понякога огъваше пръста му, измъчвайки го между агонията и екстаза, докато накрая го чупеше. Не беше мазохизъм. В болката имаше чистота, която намираше за освобождаваща. Тя го учеше да не се страхува от слабостта на тялото си, а да я прегърне, да достигне изначалния извор на усещането, което бе уникално за него.

Ашанда едва чуто въздъхна.

— Успя! — извика ликуващо Т. Дж. и вдигна ръце като футболен запалянко след гол.

Рафе се наведе още по-близо до нея и бузата му докосна нейната.

— Чудесна работа — прошепна в ухото й.

Без да помръдва, впери поглед в екрана. Цифровата карта се бе уголемила и светещите зелени линии се събираха в една точка в Юта. Рафе погледна мястото и се усмихна на щастливото съвпадение да открие собственото си име на екрана.

— Сан Рафаел — каза той. Веселото настроение повдигна духа му. — О, просто съвършено.

Обърна се към Джон Хоукс.

Онзи го гледаше с широко отворени очи.

— Май вече няма да имаме нужда от нашия ловен ястреб — промълви Рафе.

Тръгна към голия мъж, който нададе висок уплашен стон. Рафе смяташе, че дължи на Джон Хоукс малък подарък за услугите му. В случая — урок по добри управленчески практики, нещо, което определено му липсваше.

Застана зад него и заклещи с ръка тънкото му гърло. Чупенето на врат изобщо не беше така лесно, както изглеждаше по филмите. Наложи се да направи три опита. Урокът обаче беше добър. Понякога дори лидерът трябва да изцапа ръцете си. Това помага за поддържането на бойния дух.

Отстъпи назад, като бършеше заслужената пот от челото си.

— И след като приключихме с това… — Рафе протегна ръка към Ашанда. — Ще продължим ли нататък, ma chaton noir?5

22.

31 май, 15:19

Над остров Елирей, Исландия

Грей и Сейчан се наместиха зад пилота. Ръката й се беше вкопчила в китката му, колкото за да се задържи, толкова и от ужас.

Хеликоптерът пропадаше в спирала към огнения ад. Роторите виеха над главите им и се мъчеха да ги задържат във въздуха. Навън се издигаха кълба пушек, нагорещени камъчета тракаха по машината като градушка. Въздушните всмукатели поемаха отломките и задавяха двигателите още повече.

Пилотът се бореше с една ръка с лоста за управление между краката му, а с другата щракаше превключвателите по конзолата. Беше враг, един от наемниците командоси, но в момента съдбите им бяха преплетени — и крайният изход не се очертаваше да е добър.

— Прецакани сме! — извика пилотът. — Нищо не мога да направя!

Димящата разпадаща се канара на острова летеше нагоре към тях. Пукнатините продължаваха да раздират стария конус. В най-дълбоките пропасти бушуваха пламъци. Ледената морска вода нахлуваше в тях и при допира си до разтопената скала изригваше на врящи гейзери.

Под тях беше същински ад.

Грей знаеше, че единствената им надежда е в морето, но водата беше ледена и щеше да ги убие за минути. Той се настани в празната седалка на втория пилот, долепи лице до изпъкналия прозорец и огледа водите около острова. По океана играеха ослепителни слънчеви зайчета, твърде радостни предвид обстоятелствата. Колоната пушек и пара от острова обаче хвърляше тъмна сянка на юг. И в тези тъмни води се виждаше бяло петънце.

— Натам! — Грей посочи надолу и надясно. — Твое два часа! Южно от острова.

Пилотът се обърна към него. Лицето му бе мъртвешки бледо под шлема.

— Какво…

— Кораб. — Сигурно беше траулерът на капитан Хулд. — Давай натам.