Дяволската колония

Нищо не можеше да направи. Дори да можеше да се гмурне, хеликоптерът вече беше потънал прекалено дълбоко. Никой не можеше да стигне до повърхността, без да се удави.

Изгубила надежда и отчаяна, Сейчан се опита да преглътне болката и се обърна. Заплува към слабата слънчева светлина. Едва сега осъзна колко дълбоко е била завлечена. С изгарящи дробове, несигурна дали ще успее, тя зарита към повърхността. Ледената вода я прерязваше като бръснач.

И тогава нещо тъмно премина над нея и препречи слънцето — черна гладка сянка. Сейчан замръзна. Появиха се други сенки и започнаха да кръжат около нея, прорязваха водата с перките си. Една мина съвсем близо, като завъртя огромното си око. Сейчан усети интелигентността в блясъка му, а също и коварство. И глад.

„Косатки…“

Привлечени от кръвта й.

Макар студът да я пронизваше до кости, през тялото й внезапно премина гореща вълна. Сейчан погледна надолу, усетила опасността.

Черно туловище се носеше нагоре към нея. Пастта се отвори и разкри безброй остри зъби.

Сейчан изкрещя, нагълта вода и зарита лудо.

Нямаше полза.

Зъбите пробиха панталона й и достигнаха плътта.

15:24

Задържал дъх, останал почти без въздух в потъващия хеликоптер, Грей освободи товарните ремъци с безчувствени от студа пръсти. От налягането главата му пулсираше и сякаш някой забиваше карфици в черепа му. Откъсна гумения куб от гнездото му и го освободи.

Блъсна се в Монк, който също беше освободил своя пакет. Партньорът му държеше Оли с едната си ръка. Старецът като че ли бе в безсъзнание, а може би вече се беше удавил. Грей бе проверил пилота малко след падането. Беше мъртъв, все още закопчан за седалката. От гърлото му стърчеше парче метал.

Нямаше надежда за него.

Щом се сдобиха с всичко необходимо, Монк и Грей изплуваха през отвора в сумрачните води. Слънцето и въздухът бяха далеч горе. Никога нямаше да стигнат сами повърхността, особено ако искаха да опитат да съживят Оли. Грей обаче дължеше живота си на стареца. И смяташе да му върне услугата.

Предаде гумения си пакет на Монк. От устните на приятеля му излязоха мехури; изкуствената му ръка стискаше въжената дръжка. Грей прочете агонията в очите му и си помисли, че той самият сигурно изглежда по същия начин. Ако не станеха първо жертви на студа, липсата на въздух скоро щеше да ги убие.

Хвана се с една ръка за колана на Монк, готов да задържи Оли между двамата. Но преди това се пресегна и дръпна въжето на бутилката сгъстен въздух до куба.

Още с първото дръпване спасителният сал се наду над главите им. Обикновено тези салове се хвърляха от вертолети на давещи се моряци. Грей се надяваше, че новото му приложение ще ги спаси. Салът незабавно се понесе нагоре — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.

Секунди по-късно се носеха през водата като стрели.

Грей се държеше здраво за Монк и Оли, докато летяха към повърхността. Водата около тях ставаше все по-светла. Грей облекчи крещящата нужда от кислород, като леко издиша, за да излъже дробовете си, че в следващия момент ще поемат въздух.

Надяваше се това да не е само трик.

Полезрението му се стесни от липсата на кислород, пред очите му притъмня и му бе трудно да определи още колко им остава.

В следващия миг излетяха във въздуха като изстреляни тапи на шампанско и цопнаха обратно в морето. Грей успя да не изпусне Оли. Монк продължаваше да държи сала.

Грей се закашля и почна да плюе солена вода. Монк помъкна сала към него. На носа му ярко примигваше сигнална светлина. Изпълзяха в него от леденото море, разтреперани и с тракащи зъби. Грей просна Оли на дъното, а Монк бързо го прегледа.

— Не диша, но долавям слаб пулс.

Монк обърна стареца и започна сърдечен масаж. Не беше лесно на огъващата се гумена повърхност. Кожата на хижаря беше придобила плашещ сивкавоморав оттенък, но медицинското образование на Монк не можеше да му позволи да се откаже. Приложи му дишане уста в уста.

Грей се замоли наум. Беше задължен на Оли. А и пътуването до проклетия остров вече им струваше твърде много. Свали раницата, която бе принадлежала на единствения цивилен сред екипа командоси, и я пусна на дъното на сала. Беше я взел от хеликоптера. Нямаше намерение да я изоставя. Тя бе всичко, което можеше да покаже като резултат от мисията.

Но на каква цена?

Огледа водите около сала. Още виждаше в ума си как водата отнася Сейчан от него и как тя изчезва през отвора. Не таеше големи надежди. Сейчан не би могла да оцелее повече от няколко минути в тези ледени води.

Къде ли беше?

Огледа се, но гъстият дим се стелеше над морето южно от острова и скриваше всичко. Виждаше само на няколко метра. Носеше се остра миризма на горяща сяра и сол, но поне за момента беше топло.

Слънцето беше смътно оранжево петно в небето. Островът бе доста по-ярък от него. Останките на Елирей се намираха само на около двеста метра — черна сянка, увенчана с огнена корона. Пламъците се издигаха високо, бели ленти светеща лава се стичаха по склоновете. Парата обгръщаше разбитите брегове и бележеше мястото, където разтопената скала се срещаше с леденото море.

И се носеше неописуем тътен и грохот.