Дяволската колония

Все още бяха твърде близко до острова.

Това стана ясно, когато се чу оглушителен гръм, съпроводен от огнен фонтан. Димът се завихри още по-буйно, а от небето се посипа гореща пепел, която съскаше във водата и жилеше откритата кожа. Заваляха и камъни — невидими от пушека, но се чуваха как падат във водата.

Тихо кашляне накара Грей да се обърне.

Оли пое дъх и отново се изкашля. От устата и носа му излезе още вода. Монк се дръпна с облекчение назад и помогна на стареца да се надигне. Хижарят седна и се огледа замаяно, после изграчи:

— Винаги съм знаел, че ще свърша в Хелвити!

Монк го тупна по рамото.

— Още не си в ада, старче.

Оли се огледа.

— Сигурен ли си?

Пепелта заваля по-силно, носеше се като огнен сняг, покриваше водата с тънък бял пласт. Голям въглен падна върху един от понтоните на сала и преди някой да успее да го махне, стопи полиуретановата повърхност. Въздухът засъска и засегнатата страна започна да спада.

— Трябва да се отдалечим от острова — каза Грей. — Да се махнем от тази пепел. Ще се наложи да гребем с ръце.

— Можем пък да се качим на стоп — отвърна Монк и посочи зад Грей.

Над водата се разнесе рев на сирена.

Грей се обърна. Носът на малко призрачно, но познато корабче се подаде от пушека и се насочи към тях.

Риболовният траулер на капитан Хулд.

Корабчето се плъзна покрай тях, управлявано от вещата ръка на сина на Хулд.

Капитанът им се хилеше от кърмата.

— Какво направихте с острова ми, fjandanum?6

Помогна им да се качат. Оли още беше без сили и се наложи Грей и Монк да го пренесат на ръце.

— Като мокри кокошки сте — продължи Хулд. — Елате. Приготвили сме одеяла и сухи дрехи.

— Как ни намерихте? — попита Грей.

— Видях ви светлинката. — Хулд посочи сигналния светодиод на носа на сала. — Пък и не можехме да напуснем района, преди да ви намерим. Тя нямаше да ни позволи.

От щурмовата кабина изкуцука тънка фигура, увита в одеяло, с бинтован от прасеца до бедрото десен крак.

„Сейчан…“

Грей едва не изпусна Оли от внезапното желание да се втурне към нея.

Изненаданият Монк изруга.

— Адски шантаво обаче — каза Хулд. — Онова стадо косатки се въртеше около нас откакто започнаха фойерверките, досущ като уплашени деца, хванали се за полата на майка си. А после изведнъж изчезнаха. Помислих си, че ни зарязват. И половин минута по-късно цъфнаха отново с вашата жена, почти удавена, и я избутаха до корабчето.

Грей знаеше, че макар косатките да са известни като „китове убийци“, това прозвище е погрешно. Нямаше нито един случай, в който живееща на свобода косатка да е нападнала човек. Тъкмо напротив — подобно на близките им роднини делфините, косатките понякога защитаваха хората във водата.

Явно игривото стадо, хранено и уважавано от Хулд, бе отвърнало на добрия жест.

Сейчан докуцука при тях. Изглеждаше повече ядосана, отколкото изпитваща облекчение.

— Можех да изплувам и сама.

Хулд сви рамене.

— Но те не мислеха така. А познават тези води по-добре от теб, моето момиче.

Сейчан го изгледа намръщено.

— Ще се погрижа за Оли — каза Монк и пое хижаря. — Искам да го стопля и да го прегледам по-обстойно. Погълнал е много вода.

Всички се бяха нагълтали, но Грей не възрази. Хулд тръгна да помага на сина си, но не и преди да ги запознае с новините.

— Слушах късите вълни. Говори се, че изригването е предизвикало и други изригвания по рифта, който разделя морското дъно тук. Преди всичко да приключи, може да се сдобием с още един-два острова.

И с тези злокобни думи ги остави сами на палубата.

Сейчан стоеше със скръстени на гърдите ръце. Избягваше погледа на Грей и се взираше в морето. Корабчето се отдалечаваше от взривения остров и бавно излизаха от облака пепел.

— Мислех си, че си мъртъв — прошепна тя. Поклати глава. — Но… не можех да се откажа.

Грей пристъпи до нея.

— Радвам се, че не си се отказала. Спаси живота ни, като си накарала Хулд да остане.

Тя го погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере дали не й се подиграва. Онова, което видя, я накара бързо да се извърне, но не и преди Грей да забележи пробягалата несигурност в погледа й — нещо изключително рядко за нея.

Сейчан се сгуши по-плътно в одеялото. Настъпи кратко мълчание.

— Претърси ли вече торбата? — попита тя.

Грей я изгледа неразбиращо, после се сети за раницата, която бе зарязал на палубата.

— Не, разбира се — отвърна той. — Кога да го направя?

Тя го погледна и вдигна вежда.

Права беше. Нищо не им пречеше да го направят веднага.

Грей отиде до раницата, коленичи и отвори главното отделение. Сейчан застана над него.

Той прегледа подгизналото съдържание. Нямаше много — две мокри тениски, химикалки, бележник, чиито страници бяха станали на каша. Между няколко ризи обаче, може би служещи за мека подложка, имаше нещо в найлонова торба с цип. Грей я извади.

— Какво е това?

— Прилича ми на стара книга… или може би дневник.

Грей дръпна ципа.

Беше малко, подвързано в кожа томче с трошливи от времето листа. Той го отвори внимателно. Страниците бяха запълнени със спретнат почерк и скици, нарисувани с опитна и точна ръка. Определено беше дневник.

— На френски е.