Диктаторите

Мислителите и писателите с гръцка култура от типа на Цезар и Цицерон са действително гениални и техните произведения биха правили чест на всяка литература. Тези гении съумели да запазят умереността, сериозността и трезвеността на гръцката мисъл. Подобни на тях са и по-късните Хораций и Виргилий. Ала повечето от римските книжовници неправилно изтълкували и възприели гърците и вместо да ги приемат като свои учители в областта на истината и красотата, те ги приели като свои учители в областта на греха.

Голямо зло сторило на римската мисъл и изкуство криво изтълкуваното учение на Епикур. Но римляните не биха изтълкували това учение неправилно, ако не притежавали пороците, които философията на наслаждението, според тях, оправдавала.

Римляните по традиция обичали приятния живот и чувствените удоволствия. И за да могат да живеят приятно и да се наслаждават на всичко, стремели се с всички възможни средства, законни и незаконни, към парите. И парите им осигурявали този живот, и най-вече политиката и свързаната с нея военщина, и свързаното с военщината оплячкосване на провинциите и на чуждите страни.

Нравственият упадък, който владеел в обществения и в личния живот на римляните — а когато казваме римляни, разбираме винаги най-напред управляващата класа, която повлияла върху останалите класи! — намерил в лицето на Епикур своя адвокат!

Дилетанти в областта на духовните проблеми, римляните не се стремели да схванат определено философско учение, за да го превърнат в канон на живота си, а възприемали някакво философско течение само за развлечение и спорове… Ала робували на всички лоши наклонности на „националния“ си характер. Сиреч правели ясно разграничение на нещата — едно било това, в което вярвали, и друго — това, което правели.

С други думи, зле изтълкували Епикур, философа на насладата, и си представяли, че Епикур проповядва и препоръчва чувствените удоволствия. При това самият Епикур решително осъжда това заблуждение: „Когато казваме, че целта на блажения живот е насладата, не бива да разбираме телесните наслади на блудниците, а удоволствията на трезвата мисъл.“

Най-големите пороци на римляните били, както казахме вече, страстта им към чувствени удоволствия и отвращението от работа. Дори тези, които успявали да достигнат до най-високите държавни длъжности, не проявявали голямо усърдие при изпълнението на служебните си задължения. Сенатът през времето на Сула имал 600 членове. Да станат членове на Сената представлявало най-висока чест за родовите аристократи и за хората с безспорни качества. От тези 600 души едва 200, и то насила, идвали на заседанията. При това не идвали за „разискванията“, а за да си направят далаверите, да се пазарят за политическите си сделки и да се попрозяват… за родината!

Това равнодушие, тази апатия към обществените интереси — интересите на народа — се превръщали в огън и плам, когато се касаело за собствените им интереси. Големите думи, жертвите, славата, завоеванията, триумфите служели за заблуждаване на народа. Нужно било да се залъгва народът с такива неща, за да следва управниците си. Но щом управникът виждал, че интересите му ги грози опасност, щом виждал, че друг се готви да му отнеме властта с всичките й облаги, тогава не се поколебавал да предаде родината си и да потопи в кръв народа.

Навред, и в обществения, и в личния, и в деловия, и в духовния си живот римляните имали за двигател и цел само собствената си личност. Навсякъде и винаги властвувал егоизъм.

Римляните били големи формалисти и всячески гледали да се измъкнат от отговорност. Затова именно основа на цялата им образователна система била риториката. Тази риторика навлязла и в историографията им, и във философията им, и дори в поезията им. И развалила и трите!

Риторичността, велеречивостта, надутата фраза и преувеличенията са характерни белези на упадъка. Духовната култура, изградена на празните големи думи, не е нито дълбока, нито истинска. Тя е повърхностна, много далеч от смисъла на живота.

ГРАБИТЕЛСТВОТО

Дадохме портретите на най-прочутите политически мъже на световната Римска империя. Направихме анализ на обществения и политическия й живот. Говорихме за всеобщата поквара в Рим, която почвала „отгоре“, сиреч от двете управляващи олигархии на сенаторите и конниците, и обхващала и народа, и робите и затова по-късно народът и робите били неспособни да защитят този строй, който варварите унищожили.

Сега ще завършим с един пример на грабителство — ограбването на Азия от най-образования човек, човека с най-голямата гръцка култура за своето време — Лукул, чийто живот и дейност вече описахме.