Диктаторите

Император Макриний не съумял да се наложи и да се закрепи на трона. И тогава един друг авантюрист, Евтихиан, отвел младия Авит Васиан в Емеса и го представил на тамошните легионери за император.

— Той е незаконен син на Каракала — казал Евтихиан на войниците.

И те го признали за император под името Антонин, макар че бил още дете.

Когато научил неприятната вест, Макриний се изплашил много, зарязал трона и избягал. „И бягал нощем с обръсната глава и брада, и облечен в тъмни дрехи“, както казва Зонарас.

Бягал към Азия. Но в Халкедон го познали и го заловили. Отвели го вързан в Кападокия и там бил заклан. Тогава младият псевдоантонин отишъл в Рим и на нищо ново не се научил, тъй като сам бил крайно безсрамен, престъпвал закона и убивал.

А Евтихиан назначил началник на преторианците и го направил два-три пъти консул. Той веднага приложил обичайния метод на римските императори да избиват видни граждани по най-дребен повод и да конфискуват имуществото им „под някакъв предлог или без предлог“. И ако някой от най-интимните му приближени се осмелявал да го посъветва да бъде сдържан и да престане с несправедливостите си, Хелиогабал убивал и него.

Но как да опишем разпуснатите му нрави? Невъзможно е да бъдат назовани с думи тези неща. И много право отбелязва Зонарас — „когато се изброяват, те са еднакво отвратителни и за този, който ги казва, и за онзи, който ги слуша“.

Ще предадем най-деликатните пасажи на византийският летописец така, както са в оригинала. Древният език, старинната му форма притъпява донякъде пикантността на изразите в разговорната реч. „Хелиогабал се държал на трона не като мъж, а като жена, смятал се и за едното, и за другото, и развратничел.“ Носел женски дрехи, седял заедно с жените от двореца и предял; уредил и един Сенат от жени, който да се грижи и да определя със закони модата. Пренесъл в римската религия култа към азиатския бог Хелиогабал — затова и сам получил това име! — и при извършването на тайнствата към този бог правел жертвоприношения с деца.

Нощем обикалял по кръчмите и други, ползуващи се с лоша репутация заведения, „изгонвал хетерите“ и безобразничел. Отделил едно помещение в двореца за своите оргии — „заставал гол до вратите, разтърсвал с женски маниер един лек плащ и с тънък писклив глас канел пристигащите и събирал от тях пари. Наричал се «дама» и «царица». Носел мрежа за коса, предял вълна и си рисувал очите, и обезкосмявал тялото си като същинска жена. Неин (!) мъж бил един карийски роб, който се наричал Хиероклес“.

Хелиогабал се оженил за една весталка, „нарушавала най-безсрамно традицията“ — припомняме, че весталките давали обет да останат девствени през целия си живот. И казал: „Женя се за жрица на Веста, защото и аз съм жрец на Хелиогабал, и само така могат да се родят богоподобни деца.“

Оженил и своя бог Хелиогабал, за да има деца; „и настанил жена му в двореца и изисквал от поданиците си да й дадат дарове в зестра“.

Толкова бил уверен, че всичко е възможно за един римски император и дори бог, че искал от лекарите чисто и просто да му направят един разрез — „двуроден“, както казва Михаил Гликас. Но не сварил да се радва на това чудо. Преторианците се разбунтували и го убили. И след като му отсекли ръцете и краката, хвърлили трупа му в мътните води на Тибър. И затова по-късно нарекли Хелиогабал „Тибърски“, както нарекли и Каракала „Гетски“.

И най-буйното въображение е неспособно да създаде такива човешки типове като римските императори и да измисли толкова мерзости, каквито те са извършили през живота си.

Тези мрачни страници на древния свят се дължат, разбира се, на системата — съсредоточаване абсолютна власт в ръцете на един човек. И все пак не този един е виновникът. Той е бил избраник на войската — и по-точно, на дворцовата гвардия. Следователно империята била всъщност власт на военните, тъй като войската качвала и сваляла „пожизнените“ диктатори, защото в основата си и по произхода си императорската институция била пожизнена диктатура, а диктатурата — премахването на всяка друга власт и безконтролното упражняване на властта от една личност.

Тази система е била поддържана от господствуващата класа, която използувала положението, и от покварената духовно и нравствено тълпа, която живеела от държавната хазна и от даренията на политиците си.

Тук свършваме нашия разказ за „великите мъже“ на Рим, който „цивилизовал“ древния свят с огън и меч. Милиони жертви били вложени в основите на неговата империя, която рухнала под тежестта на собствените си престъпления.

С такива необуздани „велики мъже“ са пълни историите на всички епохи.