Диктаторите

Сула наложил на малоазийските градове една „малка“ глоба от 20 000 таланта! Инкасирането на тази сума възложил на Лукул. И Лукул, казва ни Плутарх, „се показал не само честен и справедлив, но и… мек при изпълнението на едно толкова тежко и неприятно задължение“. Сула възложил пак на Лукул да насече пари от златото, което Епафродит задигнал от Делфи, Олимпия и Епидавър — сиреч от най-големите верски средища на гърците. Монетите, издадени от Лукул, приели името му-нарекли ги „лукулки“, подобно на богатите угощения, които също получили названието „лукулии“.

Това са двете административни задачи, които Лукул изпълнил по нареждане на Сула като квестор на войските през първата митридатска война — 88–84 г. пр.н.е. От тази работа все нещо полепнало по пръстите му.

Лукул съумял да спечели доверието на силните на деня — Сула и хетерата Преция. Но първия си грабеж по собствена инициатива извършил на остров Митилини.

Митилинците се били присъединили към Митридат. Лукул обсадил безрезултатно главния им град. Тогава се престорил, че вдига обсадата — трикът на Одисей! — качил хората си на корабите и отплувал. Но се скрил в един залив и когато митилинците отворили вратите на града и се пръснали, за да разграбят вражеския лагер, Лукул се появил неочаквано и се нахвърлил върху тях. Избил петстотин души, пленил други шестстотин и разрешил на войниците си да разграбят богатия град.

Това станало през първата митридатска война. Когато му възложили върховното командуване през третата митридатска война (74–63 г. пр.н.е.), Лукул се погрижил първо да въведе дисциплина във войската си. След това разработил свой метод за омаломощаване на противника. Разбрал, че Митридат не би могъл дълго да изхранва 140 000 армия! И Лукул почнал „война на корема“, сиреч погрижвал се да бъдат задигани всички хранителни припаси в селищата, през които минавал, и избягвал открит бой, за да омаломощи войската на Митридат чрез глад.

Но когато нахлул в пределите на противника, Лукул взел със себе си и 30 000 гали… преносвачи! Защо? За да носят житото на неговата войска, та да не настъпи глад. В тази планинска и трудно проходима страна всеки гал бил длъжен да носи на гърба си цял медимн жито — 52 литра!

Навлизайки все по-навътре във вражеската страна, Лукул грабел всичко, каквото му паднело. Имало такова изобилие от храна, че цял вол се продавал само за една драхма от онова време! Плутарх казва: „Плячката била несметна и затова едни я захвърляли, а други я пилеели, защото никой не намирал на кого да я продаде.“

Конницата на Лукул през целия поход се пръскала на всички страни и грабела наред каквото й паднело. А това, което не успявала да отнесе, го унищожавала. Войниците му се оплаквали:

— Лукул завладява градовете със споразумения и капитулации! По този начин не ни дава възможност да грабим и ние пари и скъпоценности!

Войниците му не били по-малки плячкаджии от него. Впрочем целта на завоевателните войни на Рим била плячката!

Веднъж конницата на Лукул преследвала самия Митридат. И вече го настигала. Тогава хитрият азиатец оставил зад себе си едно муле, натоварено със злато. Римляните се нахвърлили върху мулето и го… облекчили. Сбили се и се избили при подялбата на златото. И Митридат успял да избяга. Но римляните заловили Калистрат, доверено лице на Митридат. Лукул дал строго нареждане да го доведат жив при него. Но конниците му, които узнали, че пленникът имал скрити в пояса си петстотин златни монети, убили Калистрат и си поделили парите!

Какъвто майсторът, такива и чираците му!

Лукул превзел Кабейра, където намерил големи богатства — сиреч взел ги! Завладял и Амиза и разрешил на войниците си да разграбят града и да го опожарят. След това превзел Тиграноцерта, столицата на Армения. Това бил голям и много богат град, пълен със скъпоценни дарове. Парите и даровете взел Лукул, а на войниците си разрешил да разграбят града. Сумата, която Лукул обрал от столицата, възлизала на 800 таланта суха пара!

След това навлязъл в страната на гордианците. В двореца на своя приятел крал Зарбиен намерил несметни богатства в злато и сребро и три милиона медимни жито! Задигнал всичко това, а краля, приятеля си, убил!

Към средата на лятото преминал Тавърските планини. На тази надморска височина житото не било още узряло, за да го ожъне и го вземе. Лукул много съжалявал за този… кутсузлук! Въобще отдето и да минел, обирал златото и житото и все не можел да насити алчността си!

Най-сетне на войниците му им омръзнало да го следват, а той да „тлъстее“ и заради тях. И казали — стоп!

— Стоп! Не отиваме по-нататък!

Хвърляли в краката му празните си кесии и крещели:

— Върви сам да се биеш с врага, щом само ти забогатяваш!

Така обяснява Дион Касий отказа на войниците му да продължат по-нататък. „Дотогава ограбеното възмездяваше войниците за опасностите и те го слушаха.“ Но сега опасностите били по-големи от плячката — доколкото алчният им началник позволявал да вземат и те дял от плячката! И така Лукул бил принуден да прекъсне похода (оплячкосването) и да се върне.