Дюн (Том трети)

— Нито един ракиански жрец на Раздвоения Бог, както и никой пауинда-шарлатанин не може да го приеме. Само ние го знаем, тъй като нашият Бог е магически и говорим неговия език.

— Ще бъдем обвинени за авторството — обади се Мирлат, но още в мига, когато го каза, рязко завъртя главата си в знак на отрицание и добави: — Не, не! Разбирам те. Виждам какво искаш да споделиш с нас.

Уаф запази мълчание. Можеше почти осезаемо да долови, че всички присъстващи мислеха за своите корени на суфисти, позовавайки се на Великата Вяра и на зенсунския екуменизъм, откъдето се бе пръкнал Бене Тлейлакс. Хората от кехла знаеха за предоставените божествени факти относно своя произход, но многото поколения така ги бяха засекретили, че никой от света на пауинда дори не подозираше за тях.

Уаф следеше думите, течащи бавно върху екрана на мисълта му:

„Предположенията, възникнали въз основа на разбиране, притежават вярата в наличността на една абсолютно чиста почва, от която всичко пониква така, както растенията тръгват от своите семена.“

Съзнавайки, че сега съветниците му си припомнят същия катехизис от Великата Вяра, Уаф ги подсети за предупредителния съвет от Зенсуни:

— Зад подобни предположения лежи упованието в думите, което при пауинда не се поставя под въпрос. Единствено в шериата се търсят мълчаливи отговори.

Съветниците му кимнаха като по команда. Уаф леко наклони глава и продължи:

— Самото съждение, че съществуват неща, които не могат да бъдат описани с думи, разклаща оня свят, за който словата са висша вяра.

— Пауиндска отрова! — развикаха се съветниците.

Сега всички се оказаха в ръцете му и Уаф нанесе последния щрих на своята победа с въпроса:

— А кое е кредото на Зенсуни-суфизма?

Не можеха да го изрекат, макар че до един мислеха:

За постигането на с’тори не е необходимо разбиране. С’тори съществува без думи, дори без свое име.

За миг всички си размениха многозначителни погледи. Мирлат сам реши да произнесе тлейлаксианския обет на вричането:

— Мога да кажа думата Бог, но това не е моят Бог. Това е само шум, не по-голям от всеки друг.

— Сега виждам — каза Уаф, — че чувствате силата, попаднала в ръцете ни с този документ. Милиони и милиони екземпляри вече са пуснати в света на пауинда.

— Кой го направи? — попита Мирлат.

— Има ли значение? — пресрещна го с въпрос махай. — Нека да ги търсят заедно с корените на своя произход, опитвайки се да си помогнат със заклинателни молитви срещу им. С всяко подобно действие светът на пауинда ще влива нови сили в тези думи.

— Няма ли и ние да проповядваме против тях? — попита съветникът.

— Само ако обстановката го наложи. Искам да ме разберете! — Уаф плесна коленете си със снопчето листа. — Онези са ограничили своето съзнание до възможно най-тясната практическа цел и точно в това се корени тяхната слабост. Докато ние сме длъжни да осигурим свободен достъп до Манифеста.

— Магическата сила на Бога ни е единственият мост за нас — припевно произнесоха съветниците.

Уаф прецени, че всички те вече бяха върнати към неизменната сигурност на своята вяра. Не се оказа особено трудно. Никой от машейховете не споделяше глупостта на приплакващ пауинда: „Защо точно на мен, всемилостиви Боже?“

Казано по-просто, светът на пауинда се позоваваше на безкрая и същевременно го отричаше, без нито веднъж да прозре собствената си глупост.

— Сцитал — обърна се Уаф към един от съветниците. Беше най-младият, с още ясно доловим юношески израз на лицето, седнал далече вляво, както бе редно. Споменатият с подчертана готовност се наклони напред.

— Въоръжи със сила вярващите — рече Уаф.

— Чудя се как един Атреидес е сложил в ръцете ни подобно оръжие — отбеляза Мирлат. — И защо става така, че Атреидите винаги се залавят с идеал, който увлича милиардите, задължени да го следват?

— Не Атреидите, а самият Бог — каза Уаф. После вдигна ръце и произнесе заключителната фраза на ритуала: — Машейховете се събраха в кехла и усетиха присъствието на своя Бог.

Затвори очи и остави другите да си тръгнат преди него. Машейхове! Колко приятно беше да споменават титлата си в кехла, говорейки на езика на ислямията, ползван от тлейлаксианците единствено по време на тайните им съвети; не си служеха с него дори при разговор с лицетанцьори. И никъде, нито във Векта на Яндола, нито из най-отдалечените окрайнини на тлейлаксианския регион на Ягхиста нямаше жив представител на света на пауинда, който да знае тази тайна.

Ягхиста — помисли Уаф, ставайки от пейката. — Така, както се наричаше земята на неуправляваните.

Документът сякаш потрепваше в ръката му. Да, Манифестът на Атреидите беше онова, което целият свят на пауинда щеше да последва, поел по пътя на своята орис.