Дюн (Том трети)

Различи ниските тухлени тела на първата линия канати, зад които се забелязваше затворената бъчвообразна крива на наземен акведукт. Над тези конструкции се издигаха стените на терасовидните градини и високите стойки на огромни ветрокапани, зад които се намираше храмовият комплекс, оборудван със самостоятелни водни заграждения.

За малко повече от час бе преодоляно разстоянието на целодневен пеши преход по пясъка!

Нейните родители и съседите от селото многократно бяха изминавали това разстояние, за да търгуват или да се веселят заедно на някой празник с танци, но Шийена ги бе придружавала само два пъти. Спомняше си най-вече танците и последвалото ги насилие. Големината на Кийн направо я уплаши. Толкова много сгради! И толкова много хора! Шейтан нямаше как да им стори зло.

Червеят продължаваше стремително напред, сякаш бе решил да премине през каната и акведукта. Шийена наблюдаваше втренчено града, който продължаваше да се издига все по-високо пред нея. Изглежда Шейтан бе решил да не спира! Той обаче внезапно се закова на място с шумно стържене.

Тръбообразните вентилационни отвори по външната повърхност на каната се намираха на петдесетина метра от широко отворената му уста. Момичето долавяше горещите му издишвания с дъх на канела и чуваше глухия тътен от пещта в чудовищното тяло.

Най-после разбра, че пътуването е завършило. Бавно пусна пръстена, но остана на мястото си, колебаейки се какво да предприеме оттук нататък. Шейтан стоеше все тъй неподвижен. Тя предпазливо се спусна по гърба му на пясъка. Няколко мига остана като вцепенена. Дали няма да се размърда? В съзнанието ѝ смътно се прокрадна идеята да се втурне с всички сили към каната, но нещо в червея я привличаше неудържимо. Закрачи в разровения пясък покрай предната му част, заобиколи я и се взря в страховитата уста. Пламъци пробягваха напред-назад из редиците от кристални зъби. Опалиха я издихания с остра миризма на канела.

Внезапно се видя отново да се спуска лудешки по дюната и да се катери върху гърба на червея.

— Проклет да си, Шейтан! — извика с размахан към страшната паст юмрук. — Какво сме ти направили?

Тези думи бе чула от майка си, когато се разбра за унищожението на цяла градина с тулий. Шийена нито за миг не се бе усъмнила в истинността на името Шейтан и в правотата на майчиния гняв. Бяха сред последните в дъното на ракианската пирамида и тя го знаеше. Близките ѝ вярваха най-напред в Шейтан, а после в Шай-хулуд. Червеите си бяха червеи, а нерядко и нещо още по-лошо. По открития пясък нямаше правда. Единствено опасностите се спотайваха там. Бедността и страхът от жреците караха хората като нея да тръгват към дюните, но дори тогава го правеха с ядната решимост, движела и свободните.

Този път Шейтан беше победител.

Внезапно осъзна, че върви по пътеката на смъртоносна опасност. Мислите ѝ. макар и все още неоформени достатъчно ясно, ѝ подсказваха, че е сторила нещо ужасно глупаво. Много по-късно, когато заниманията в Сестринството полираха нейното съзнание, тя щеше да разбере, че ужасният страх от самотата я беше извадил от нормалното ѝ състояние. Бе предпочела Шейтан да я вземе в компанията на нейните вече мъртви близки.

Изпод червея се разнесе стържене.

Шийена сподави вика си.

Първоначално бавно, но постепенно набирайки скорост, той пое покрай очертаващата се като две странични ивици изрит пясък следа, оставена при идването му от пустинята. Съсъкът полека-лека отслабна в далечината. Тогава до слуха ѝ достигна друг шум. Вдигна очи към небето. Над нея се разнесе особеният шипящ звук от крилете на орнитоптер(#), хвърлил за миг сянката си върху ѝ. Машината блестеше на утринната светлина, следвайки посоката на червея в пустинята.

Друг, по-познат страх обхвана Шийена.

Жреците!

Тя се загледа в топтера. Летателният апарат направи широк завой и започна да приближава, спускайки се надолу, преди да кацне на пясъчна площадка, заравнена от движенията на червея. Момичето долови мириса на масла и остро парливия дъх на горивото. Орнитоптерът приличаше на гигантско насекомо, стаило се в очакване преди скока си.

Страничната вратичка се отвори.

Шийена изпъна назад рамене, решена да не отстъпва. Е, много добре — бяха я заловили. Знаеше какво я очаква. Нямаше да спечели нищо с бягство, защото топтерите бяха привилегия единствено на жреците. Можеха да обикалят навсякъде и да виждат всичко.

Двамина богато облечени мъже, целите в златисто и бяло, съчетано с пурпурна украса, слязоха и се затичаха към нея по пясъка. Коленичиха толкова близо, че тя долови мириса на потта им и мускусно-меланжовия тамян, просмукал техните дрехи. Бяха млади, но приличаха на всички друга жреци, които можеше да си спомни — с отпуснати черти на лицето, с меки ръце, без да ги е грижа за излишните загуби на телесна влага. Под горните си дрехи никой от двамата не носеше влагосъхраняващ костюм.

Застаналият вляво, чиито очи бяха на еднаква височина с нейните, заговори:

— Дете на Шай-хулуд, видяхме как твоят Отец те донесе от земите си.