Дюн (Том трети)

Когато не се налагаше придвижването на частна пратка (всички я наричаха ЧП), на разположение бяха прехвърлящите сортировачи, световодите и други подобни устройства. Извън планетата нещата стояха по-различно, особено в днешните времена на преследване. Най-безопасно бе изпращането на света майка с въведено в паметта послание или специален имплантант-дистранс#. Понастоящем всеки вестоносец поемаше по-големи дози шере. Т-сондите проникваха и в мозъка на мъртвец, ако е незащитен. Всички извънпланетни съобщения биваха шифровани, ала врагът можеше да прибегне и към някогашната защита. Изпращането на послания от и към други планети си оставаше много рисковано. Навярно това бе причината и за продължаващото мълчание на равина.

Защо мисля за тези неща точно сега?

— Още ли няма знак от Дортужла? — попита тя, когато Тамалани се готвеше да влезе в изпращащия тръбовод, където чакаше останалата част от заминаващата група. Имаше много хора, Защо толкова много?

Видя Стреги, застанала далеч напред към края на площадката в разговор с помощница от комуникационните служби. Поне още шестима от същите служители се намираха наоколо.

Тамалани се обърна, очевидно ядосана:

— Пак Дортужла! Нали вече казахме, че ще ти съобщим веднага, щом чуем нещо от нея!

— Само попитах, Там. Просто попитах.

Кротко последва влизащата Тамалани. Трябваше да се погрижа за вътрешен монитор, поставяйки под въпрос всичко, случващо се тук. Зад душевните смущения винаги се намира заслужаващ вниманието причинител. Това бе в съответствие с модела на „Бин Джезърит“ и Белонда не пропускаше случай да й го напомни.

Одрейди сама се учуди от себе си, почувствала внезапна болка заради средствата и начините, използвани от светите майки.

Нека Бел с изненада долови причина за нови безпокойства!

Беше време да се понесе свободно, да се почувства като нещо мъничко, попаднало в поели го течения.

Морското дете познаваше теченията.

„Времето не държи сметка само за себе си. Достатъчен e поглед към някоя окръжност, за да го разберете.“

Лито II (Тиранът)

Ето! Виж докъде я докарахме! — почти проплака равинът.

Той седеше с кръстосани крака на студения, извит в дъга под, а провисналият от главата му шал почти скриваше лицето.

Помещението, в което се намираше, бе мрачно и изпълнено с тихите отекващи шумове на работещи машини, които го караха да се чувства слаб и нерешителен. Ех, няма ли да стихнат тези звуци!

Ребека се бе изправила пред него с ръце на хълбоците, а по лицето й се четеше досада и безсилие.

— Не стой там като истукан! — нареди равинът и погледна към нея изпод шала.

— След като си се отчаял, да разбирам ли, че сме изгубени? — попита тя.

Интонацията на гласа й го ядоса, но той не отговори веднага, за да обезсили ненужното сега чувство.

Опитва се да ме поучава ли? По-мъдри хора не бяха ли казали, че и буренът може да те научи на нещо? Разтърси го дълбока въздишка и той дръпна шала на раменете си. Ребека му помогна да се изправи.

— Не-стая — замърмори равинът. — И ние сме тук, за да се скрием от… — вдигна поглед и опипа тъмния таван.

— Не, по-добре е да остане неизречено.

— Крием се от ненаказаното — отзова се Ребека.

— Дори на пасха не можем да оставим вратата отворена — продължи той. — Как ще влезе Странникът?

— Макар че някои странници не ни трябват — додаде тя.

— Ребека! — Равинът наведе глава. — Ти си нещо повече от изпитание и проблем. В тази малка стаичка на Скрития Израел се споделя твоето изгнание, защото разбрахме.

— Стига си ги дрънкал! Не схващам нищо от случилото се с мен. Какъв е проблемът? — Тя приближи плътно до него. — Да остана човек след връзката ми с толкова много отминали животи.

Той леко отстъпи назад.

— Да смятам ли, че вече не си една от нас? Може би си станала бин-джезъритка, а?

— Ще научиш, когато стана. Просто ще ме видиш как сама гледам на себе си.

Равинът сведе вежди и се смръщи:

— Какви ги говориш?

— Рави, как гледа на себе си огледалото?

— Охо! Сега пък и гатанки!