Дюн (Том трети)

Ала по устните му заигра слаба усмивка. Решителността се върна в неговия поглед. Огледа стаята. Бяха осмина: повече, отколкото е нормално за тукашното пространство. Не-стая! Старателно монтирана и съоръжена с контрабандни детайли и принадлежности. Удивително малка — само дванайсет и половина метра на дължина. Приличаше на едновремешен варел, легнал встрани, с овално сечение и затворен в краищата си от две полусфери. Таванът се намираше само на около метър над главата му. Тук, в центъра, беше най-широкото място — около пет метра, а кривата линия на пода и тавана го правеха да изглежда още по-тясно. Суха храна и пречиствана вода за следваща употреба. Само на това можеха да разчитат за оцеляването си. Колко време? Може би една стандартна година, ако не ги намерят. Не вярваше, че съоръжението е способно да осигури живота им за по-дълго. Достатъчно беше да се вслуша в потракването на машинарията.

По-голямата част от деня бе вече изминала, когато припълзяха в тукашната дупка. Сега навън със сигурност бе тъмно. Къде ли се спотайваха останалите негови хора? Скрити в убежища — кой каквото е успял да намери, ползвайки се от стари дългове и почтени ангажименти за оказани някога услуги. Някои щяха да оцелеят. Навярно дори с по-голям шанс от останките, събрани тук.

Входът на не-стаята лежеше скрит под шахта за пепел със стърчащ димоотвод. В металното укрепване на комина бяха вградени нишки от ридулианов кристал препращащи тук картината на външната обстановка. Пепел! Помещението още носеше миризмата на горените в него предмети, ала вече бе започнало да поема й каналния мирис от малката рециркулационна камера. Ама че евфемизъм за тоалетна. Някой се изправи зад равина:

— Преследвачите се оттеглят. Имахме късмет, че бяхме предупредени навреме.

— Беше Джошуа — създателят на тази стая. Нисък и все пак строен мъж с остро очертано лице с триъгълна форма, преминаващо в тясна брадичка. Над широкото му чело се спускаше тъмна коса. Кестенявите, доста раздалечени очи, оглеждаха околния свят с мрачното изражение на добре познаващ себе си и света човек. Изглеждаше прекалено млад, за да е толкова наясно с всичко това.

— Тръгват си, значи — рече равинът. — Но ще се върнат. Тогава не трябва да мислиш за нас като за късметлии.

— Едва ли ще допуснат, че се крием толкова близо до фермата — каза Ребека. — Претърсващите отряди се нахвърляха предимно на грабеж.

— Слушай бин-джезъритката — кимна равинът.

— Рави! — в гласа на Джошуа прозвуча укор. — Нима не съм те чувал много пъти да казваш, че са честити онези, които не надават ухо за грешките и слабостите на другите?

— Е, днес всеки е учител! — изсумтя равинът. — Все пак има ли кой да ни уведоми какво предстои?

Въпреки всичко трябваше да се съгласи с истината в думите на Джошуа. Измъчва ме страданието от нашето бягство. Нашата малка диаспора. Но ние не се разбягваме от Вавилон, просто сме се скрили в едно мазе. Не — противоциклонно убежище!

Последната мисъл го успокои. Циклоните отминават.

— Кои отговарят за храната? — продължи с въпросите. — Трябва да въведем дажби още в началото.

Ребека въздъхна с облекчение. Най-лошото у равина се проявяваше в широки граници на колебание — прекалено емоционален или пък прекалено интелектуален изказ. Сега бе овладял положението. Предстоеше му преминаване през интелектуалния период, Тук също се налагаше внасяне на успокоителен коректив. Бин-джезъритското съзнание й предостави нов поглед към окръжаващите я. Нашата еврейска чувствителност и докачливост. Гледай интелигентните!

Мисълта бе твърде странна за Сестринството. Големи бяха минусите за всеки, доверил се на интелектуалните достижения. Невъзможно бе да се отрече докрай доказателството, предоставено от групата на Лампадас. Говорителят го изтъкваше пред нея всеки път, когато тя проявяваше нерешителност.

Вече изпитваше нещо доста подобно на удоволствие от слабостта си към спомените всеки път, когато помислеше за тях. Разбирайки как по-ранните времена я принуждават да се отказва от собствените си предишни представи. От нея се изискваше да вярва в толкова много неща, за които сега знаеше, че са безсмислици. Митове и химери, импулси на безподобно детинско поведение.

„Боговете ни следва да помъдряват редом с нас“

Едва успя да сдържи усмивката си. Говорителят го правеше често: леко бутване с лакът в ребрата на някого, който знае, че ще му отдадеш дължимото.