Дюн (Том трети)

Джошуа се върна към приборите. Тя забеляза, че един от присъстващите преглежда сборната книга на хранителните запаси. Равинът следеше процедурата с обичайното си внимание. Други се бяха омотали с одеяла и спяха по походните легла в затъмненото дъно на стаята. Видяла всичко, Ребека внезапно осъзна задължителната си функция. Да предпазва всинца от скуката.

„Ръководителят на игрите ли?“

Говорителю, ако нямаш предвид нещо по-ценностно, не се опитвай да ми разказваш приказки за собствения ми народ.

Каквото и да можеше да каже за тези безмълвни вътрешни разговори, не оставаше място за съмнение, че всички части са свързани помежду си — миналото с тази стая, а стаята с преценките на последствията. Всичко бе огромен дар, даден от „Бин Джезърит“:

Не мисли за „Бъдещето“. Предопределение ли? Тогава какво става със свободата, дарена ти при раждането?

Вече гледаше и на раждането си в нова светлина. То я бе привело в движение към непозната съдба. Гъмжаща от опасности и радости. Сякаш бяха свили покрай един завой на реката и се бяха натъкнали на нападатели. На следващия могат да се изправят пред водопад или пред езеро, изпълнено със спокойствие и красота. А тук царуваше магическото очарование на погледа в предстоящото, на което не бяха устояли нито Муад’Диб, нито неговият син — Тиранът. Оракулът знае какво предстои! Групата на онези от Лампадас я бе научила да не търси оракули. Обсадата на познатото може да се окаже по-ефективна от тази на неизвестното. Сладостта на новото се намира в изненадата. Не го ли разбира равинът?

„Кой ще ни каже какво предстои?“ — пита той.

Това ли искаш, Рави? Няма да ти хареса онуй, което ще чуеш.

Гарантирам ти го. В мига, когато оракулът заговори, бъдещето ти ще стане напълно еднакво с миналото. Как ще виеш, потънал в скука! Никога нищо ново. Всичко остава старото в един миг на откровение.

„Но не това исках!“ — чувам те да възкликваш.

Нито бруталност или зверство, нито щастие или взрив на радост: нищо не може да връхлети върху теб изневиделица. Също като профучаващия влак на метрото, обикалящ канали, сякаш прокарани от червей, животът ти ще лети напред до мига на последния сблъсък. Или като попаднала в кола пеперуда ще биеш с криле в стъклата и ще молиш Съдбата да те пусне навън: „Нека влакът на метрото смени магически посоката си. Нека да се случи нещо ново! Не позволявай да се повторят страшните неща, които вече знам!“

Внезапно тя проумя до каква изнемога се е блъскал Муад’Диб. Кому ли е мълвял молбите си?

— Ребека! — викаше я равинът.

Отиде при него и при Джошуа, загледани в тъмния свят извън тяхната стая, както бе показан на малкия прожекционен екран над приборите.

— Идва буря — каза равинът. — Според Джошуа пепелта в шахтата ще се втвърди като цимент.

— Това е добре — рече тя. — Ето защо избрахме мястото и оставихме капака отворен, когато влязохме.

— Но как ще излезем?

— Имаме инструменти и сечива за целта. А дори да ги нямахме, ръцете ни са винаги с нас.

„Една основна идея води Мисионария Протектива — целесъобразен инструктаж на масите. Именно тя е залегнала дълбоко в нашето вярване, че предназначението на спора е да промени естеството на истината. В области, подобни на тази, предпочитаме ползването на власт вместо на сила.“

Кода на „Бин Джезърит“

За Дънкан Айдахо животът в не-кораба прие формата на странна игра след появата на визията и вникването в поведението на почитаемите мами. Влизането на Тег в играта беше по-скоро заблуждаващ ход, отколкото включване на още един участник.

В днешното утро той бе застанал до командното табло, разпознавайки в забавлението елементи на успоредност от времето на собственото му детство като гола в кийпа на „Бин Джезърит“ на Гамму със застаряващия башар като главен учител по оръжейно майсторство и негов настойник.

Образование. И тогава му се отдаваше първенстваща важност, също както сега. А пазачите, особено дискретни в не-кораба, бяха винаги по местата си — тъй, както бе и на Гамму. Те самите или наличните им шпионски приспособления, умело прикрити и смесени с местния декор. Беше станал истински майстор в умението си да им се изплъзва. А тук, с помощта на Шийена, извиси придобитата стойност в истинско изкуство.

Активността около него бе сведена до незначителен фон. Стражата не носеше оръжие. Само че повечето пазачи бяха свети майки, придружени от няколко старши помощници. Те просто не смятаха, че им трябва оръжие.

Някои дейности на не-кораба допълваха илюзията за свобода — предимно размерите и сложното обзавеждане.