Дюн (Том трети)

„Оправдание за действия като изгаряне на цяла планета, така ли?“

„В случая има брутална проява на свобода на волята. Тя твърди, че свободната воля засилва психиката ти и усещането за идентичност, на което да разчиташ в стресова ситуация. Съгласен ли си, ментате мой?“

„Ментатът не е твой“ — изречено от него без никакъв намек за оказване на въздействие.

Мурбела се изсмя и се отпусна обратно на възглавницата с думите:

„Нали знаеш, ментате мой, какво иска от нас Сестринството?“

„О, много повече от това. Те искат съзнателното ни участие в техния блян.“

Още едно кубче за мозайката!

Но кой друг освен „Бин Джезърит“ познаваше този блян? Сестрите бяха актриси в непрестанни изпълнения, допускащи съвсем малко истинни неща да се покажат иззад поставените маски. Истинската личност бе оградена със стена и оразмерена съобразно потребностите.

„Защо тя не сваля онази стара картина?“ — внезапно попита Мурбела.

Айдахо почувства стягане на стомашните си мускули. Одрейди му бе донесла холозапис на картината от своята спалня. Селски къщи в Кордьовил от Винсент ван Гог. Разбуди го в същото това легло, в някакъв вещерски час посред нощ преди около месец:

„Поиска да научиш моето разбиране за хуманност. Ето го.“

Тя почти завря холоизображението в замъглените му от съня очи. Дънкан се изправи седешком, загледан в нещото, опитвайки се да вникне в същината му. Какво бе станало с Одрейди? Гласът й преливаше от възбуда.

Старшата майка остави холозаписа в ръцете му и угаси всички светлини, придавайки на стаята усещането за твърдо очертани и непосредствено разположени форми с изцяло механично звучене, както е редно да бъде в не-кораб. Къде бе Мурбела? Нали бяха заспали заедно?

Съсредоточи вниманието си върху холограмата, която го докосна по необясним начин, сякаш свързвайки го с Одрейди. Нейната хуманност според собствените й разбирания, така ли? Долови студенината на холоизображението в ръцете си. Тя го взе и го нагласи на една странична масичка; Дънкан продължаваше да гледа, а старшата потърси стол и седна недалече от главата му. Защо сяда? Явно има нещо, което я принуждава да бъде близо до него!

„Нарисувана е от един луд човек на старата Тера или някогашната Земя, ако предпочиташ — каза тя и доближи бузата си близо до неговата, като и двамата не отместваха погледи от копието на картината. — Погледни го хубаво! Един уловен и застинал момент от човешката същност.“

В пейзаж ли? Да, по дяволите. Тя бе права.

Не искаше да откъсне очи от холограмата. Какви прелестни цветове! Не, магията не бе само в цветовете, а в общото усещане.

„Повечето съвременни художници биха се присмели на начина, по който тя е създадена“ — каза Одрейди.

Защо ли не млъкне, докато гледам?

„Едно човешко създание е действало като съвършено записващо устройство — продължи Одрейди. — Човешката ръка, човешкото око, цялата духовна същност на човека се събират във фокуса на съзнанието на една личност, опипваща граничните състояния.“

Опипваща границите! Още нещо от мозайката.

„Ван Гог я е сътворил с възможно най-примитивни материали и средства — говореше тя с глас на почти ошеметен човек. — с бои, които би използвал и рисувач от времето на пещерите! Нанесени върху платно, което и сам той би могъл да изработи. Да, със собствените си ръце е можел да направи необходимите му инструменти от счупени пръчки и козина.“

Тя докосна повърхността на холоизображението, поставяйки пръста си върху една напречна сянка по високите дървета:

„Естетическото ниво е грубовато според нашите критерии, но нали виждаш какво е сътворил?“

Айдахо чувстваше, че е готов да каже нещо, но думите се губеха някъде. Къде ли бе отишла Мурбела? Защо я нямаше до него?

Одрейди отдръпна ръка и се върна в предишното си положение, а думите й загоряха в него като живи въглени:

„Тази картина показва, не, по-точно внушава, че не можеш да укротиш оная лудешка уникалност, която ще намери израз при човешките същества, въпреки всички наши усилия да избегнем проявата и.“

Дънкан отмести погледа си от холограмата и се вгледа в устните на говорещата.

„Винсент казва нещо важно за приятелите ни в Разпръскването.“

Как, този отдавна починал художник ли? За Разпръскване то?

„Там те са вършили и продължават да вършат неща, които не можем да си представим. Лудешки неща! Взривоподобното нарастване на онова Разпръснато население го доказва.“

Мурбела влезе в стаята зад гърба на Одрейди със запасана на кръста мека бяла роба и голи крака. Косата й беше мокра от току-що взетия душ. Ето къде е била.

„Старша майко?“ — прозвуча сънено гласът й.

Одрейди заговори през рамо, полуобърната назад: „Почитаемите мами смятат, че могат да предугадят и държат под контрол всяка лудост. Каква безсмислица! Те не могат да я озаптят дори в себе си.#“