Дългият път надолу

ТЯ: Значи е бил към два и седемдесет.

АЗ: Три метра. Все едно.

ТЯ: Значи краката му са били над главите ви.

АЗ: (Започвам да се вкисвам с нейното уточнение с разните там метри, но се опитвах да не го показвам. Не трябваше да си показвам рогата още от началото.) След това усети че се е попрестарал и малко се смъкна надолу. Имах чувството, че от доста време не се е носил така. Стори ми се, че не е много във форма.

(Измислях си, докато й разказвах. Вие така или иначе знаете, че все измислях. Само че нали й се обадих, без много да помисля, така че в момента се справях доста добре. А и на нея разказът ми май й допадаше.)

ТЯ: Невероятно.

АЗ: Нали. Така е наистина.

ТЯ: И той какво каза?

АЗ: Той каза да не скачаме. Каза го съвсем спокойно. Внимателно. Все едно че ни предаваше мъдростта си. Личеше, че е Божи пратеник.

ТЯ: Той ли ви го каза?

АЗ: Не беше с толкова много думи. Но то се подразбираше.

ТЯ: Благодарение на мъдростта, която лъхаше от него ли?

АЗ: Точно така. Той си имаше такова едно излъчване, все едно че лично бе срещнал Господ. Страшна работа.

ТЯ: И това ли беше всичко, което той каза?

АЗ: Започна да реди, че времето ни още не било дошло. Трябвало да се върнем и да предадем това съобщение на хората, за да се радват на спокойни хубави дни. Трябвало да им кажем, че войната е тъпа работа. Между другото, аз това го вярвам.

(Това последното, че и аз вярвам, не беше част от играта. Просто ви казвам още неща, за да добиете по-добра представа що за човек съм.)

ТЯ: А ти имаш ли намерение да разпространиш това послание?

АЗ: Да, разбира се. Тъкмо затова се съгласих на интервюто. А ако някой от читателите ти са световноизвестни лидери, или генерали, или терористи, абе каквито щат да са, те би трябвало да знаят, че Господ не е много доволен в момента. Направо му е писнало от тия неща.

ТЯ: Сигурна съм, че читателите ми ще бъдат силно впечатлени от това. Всички ли го видяхте?

АЗ: О, да. Нямаше как да не го видиш.

ТЯ: А Мартин Шарп видя ли го?

АЗ: О, да. Видя го… повече отколкото другите.

(Не бях много сигурна какво точно означава това, но си личеше, че за нея е важно и Мартин да е вътре в играта.)

ТЯ: И сега какво?

АЗ: Да. Трябва да измислим какво ще правим.

ТЯ: Разбира се. Ще дадете ли интервюта и на други вестници?

АЗ: О, да. Определено.

Останах доволна от себе си. Накрая й измъкнах пет бона. Трябваше, обаче да й обещая, че ще й позволя да говори и с останалите.

Джейджей

Отначало не ми се струваше много трудно. Добре де, никой от нас не остана възхитен, че Джес е пробутала тази работа с ангела, но не си струваше да се караме заради подобно нещо. Щяхме да стиснем зъби, да разправяме, че сме видели ангел, да приберем парите и да забравим за случилото се. Само че на следващия ден седиш пред някой журналист и с напълно сериозно лице се съгласяваш, че проклетият ангел бил приличал на Мат Деймън, а приятелската вярност ти се струва най-тъпото от всички качества. Не можеш да се държиш както си свикнал, след като се предполага, че си видял ангел. Не можеш просто да кажеш: „Да бе, имаше там един ангел, ама все ми е тая“. Да видиш ангел е нещо голямо, така че трябва да се държиш според новото си положение, да се правиш на въодушевен и развълнуван, на шашнат от страхопочитание, въпреки че ти се налага да стискаш зъби. Морийн може би щеше да е единствената, чиито думи щяха да прозвучат убедително, защото тя вярваше в тези дивотии. Обаче, понеже вярваше, щеше да има най-много проблеми с лъжите.

— Морийн — бе обяснила бавно и търпеливо Джес, сякаш Морийн бе прекалено тъпа, а не че се страхуваше за безсмъртната си душа. — Тук става въпрос за пет хиляди лири.

От вестника осигуриха човек от дома, за да се грижи за Мати у тях и ние се срещнахме с Линда в кафенето, където бяхме закусвали на сутринта след Нова година. Снимаха ни — главно като група, след това ни извеждаха по един или по двама отвън, накараха ни да посочим небето и да отворим изумено уста. Накрая не използваха тези снимки, сигурно защото един или двама от нас бяха прекалили, а един от нас отказа да го направи. След като снимките бяха готови, Линда ни задаваше въпроси.