Дългият път надолу

Накрая се спрях на пердета с влакчета и онзи от „Междузвездни войни“ на абажура. Скоро след това започнах да купувам от време на време комикси само за да разбера какво четат и мислят момчетата на неговата възраст. Гледахме съботните предавания заедно, така че научих някои неща за поппевците, които може би щяха да му допаднат, понякога се спирахме на програми, които той би гледал. Преди ви казах, че едно от най-лошите неща е никога да не помръднеш, не че като се преструваш, успяваш да промениш нещо. Поне ти помага. Ако не се преструваш, какво ти остава? Както и да е, като си мисля за други неща, това ми помагаше да гледам на Мати по различен начин. Сигурно така правят, когато избират някой нов герой за сериала „Ийстендърс“. Сигурно се питат какво ли харесва този човек, каква музика слуша, кои са приятелите му, кой футболен отбор харесва. Така направих и аз — измислих си син. Той е фен на „Арсенал“, обича да ходи за риба, въпреки че още няма въдица. Обича попмузика, но не от онази, където пеят полуголи и непрекъснато псуват. Много рядко хората ме питат какво иска за рождения си ден или за Коледа и аз им казвам, а те вече знаят, че няма смисъл да се учудват. Повечето от далечните ни роднини не са го виждали никога, а и никога не питат за него. Знаят само, че не е съвсем с всичкия си или че му има нещо. Не искат и да знаят повече, затова никога не питат дали той може да лови риба или както стана с чичо ми Майкъл, дали може да плува под вода и да си гледа часовника в това време. Хората са ти благодарни, когато им кажеш какво да правят. Накрая Мати се разположи в целия апартамент. Нали знаете какви са децата. Разпиляват нещата си навсякъде.

— Няма никакво значение дали знам кои са — сопнах се аз. — Те са на Мати.

— А, значи той е голям фен на…

— Направи каквото ти се каза и ги върни на мястото им — нареди Мартин. — Или ги върни, или се разкарай веднага. Чак такава мръсница ли искаш да бъдеш?

Някой ден, помислих си аз, ще се науча сама да ги казвам тези неща.

Мартин

Този ден не споменахме повече постерите на Мати. Всички бяхме любопитни, разбира се, само че Джес направи така, че двамата с Джейджей повече не можехме да изразим любопитството си. Джес винаги правеше така, че или си с нея, или против нея, а и в този случай, както и в много други случаи, бяхме против нея, което означаваше, че по този въпрос трябва да се мълчи. Тъй като не беше приятно да си мълчим, станахме агресивни и шумни по другите въпроси, които нямаше проблем да обсъждаме.

— Ти не можеш да понасяш баща си, нали? — попитах я аз.

— Да, разбира се. Той е тъп чекиджия.

— Да, ама живееш при него.

— И какво от това?

— Как тогава търпиш? — полюбопитства Джейджей.

— Не мога да си позволя да се изнеса. А и те си имат чистачка, и кабелна, и панорамен телевизор, и всичко.

— Колко е прекрасно да си млад, да си имаш и идеали, и принципи! — подиграх й се аз. — В пълна готовност да се обявиш против глобализацията, така ли стана?

— Какво сега, двама нещастници ли ще ми четат лекция? Да не забравяме и другото. Оная работа с Джен. Те се притесняват.

А, да. Оная работа с Джен. Двамата с Джейджей веднага млъкнахме. От определена гледна точка разговорът дотук можеше да бъде обобщен до следното: един мъж, наскоро тикнат в затвора, след като е правил секс с малолетна, и още един, измислил си смъртоносна болест, защото така си е спестил и време, и разправии и е запазил достойнството си, се подиграват на унила тийнейджърка, защото е искала да се прибере при скърбящите си родители. Реших, че по-късно ще отделя време, за да премисля това от друг ъгъл.

— Искрено съжаляваме за сестра ти — заговори Морийн.

— Че това не е от вчера.

— Въпреки това съжаляваме — отвърна уморено Джейджей. Да се опиташ да подадеш ръка на Джес просто означаваше тя да те прегази безогледно, докато не я поставиш отново на мястото й.

— Вече съм свикнала.

— Нима? — обадих се аз.

— Може и така да се каже.

— Доста странно нещо, с което да свикнеш.

— Горе-долу.

— Не мислиш ли за това през цялото време?

— Не може ли да говорим за това, за което трябва?

— Кое по-точно?

— Какво ще правим. Вестниците и всичко останало.

— Трябва ли изобщо да правим нещо?

— Мисля, че да — отвърна Джейджей.

— Да знаете, че скоро ще забравят за нас — успокоих ги аз. — Просто понякога става шибана прецаквация, извинявай, Морийн, в началото на годината.

— Ами ако ние не искаме да забравим цялата тази работа? — попита Джес.

— Защо ни е да помним? — озъбих й се аз.

— Можем да изкараме някоя и друга пара. Поне ще имаме какво да правим.

— Какво е това, дето ще го правим?

— Не знам. Просто… имам чувството, че ние сме различни. Струва ми се, че хората ще ни харесат и ще се заинтересуват от нас.

— Ти си луда.

— Точно така. Именно. Тъкмо затова ще се интересуват от мен. Дори мога да преиграя малко, само кажете.

— Сигурен съм, че няма да се наложи — побързах да отговоря аз от името и на тримата, а също и от името на цялото население на Великобритания. — И така си добре.

Джес се усмихна мило, учудена от неочаквания комплимент.