Дългият път надолу

Постерите са на Мати, не са мои. Той, разбира се, не знае, че са негови, но истината е, че са си негови; сама му ги избрах. Знам, че момичето се казва Бъфи, защото така пише на постера, но не знам точно коя е Бъфи. Бях решила, че на Мати ще му се отрази добре вкъщи да има едно привлекателно младо момиче, защото е на тази възраст. Знаех, че черният мъж играе в „Арсенал“, но запомних само малкото му име — Пади. Посъветва ме Джон от църквата, защото той ходи в Хайбъри всяка седмица и разказва, че всички обичали Пади, затова го помолих да ми донесе снимка за моето момче следващия път, когато отиде на мач. Мил човек е този Джон. Та той ми донесе огромния плакат на Пади в момент, в който се радва на вкаран гол, а и не поиска да му го платя, въпреки че след това нещата станаха доста сложни. Кой знае защо реши, че момчето ми е малко момче, на десет или на дванайсет, и обеща да го заведе на мач. Понякога в неделя сутринта, когато „Арсенал“ е загубил в събота, той пита как Мати приема нещата, а когато са спечелили важен мач, ми казва, че е готов да се обзаложи, че момчето ми се радва и така нататък. И така, един петък сутринта, докато връщах Мати с инвалидната количка от пазар, се натъкнахме на него. Не беше нужно да казвам каквото и да е, но понякога се налага да признаеш и пред другите, и пред себе си: „Това е Мати. Това е моето момче.“ Така направих и тогава, а след това Джон никога повече не спомена „Арсенал“. Не че ми липсва в неделните утрини. Има толкова много причини да изгубиш вярата си.

Избрах и постерите, както и всички останали неща, в които бе ровила Джес: и касетките, и книгите, и футболните обувки, и компютърните игри, и видеокасетите. И дневниците, и красивите тефтерчета за телефонни номера и адреси. (Тефтерче за адреси! Боже Господи! Това беше напълно излишно. Можех да му пусна касетка с надеждата, че я чува, но какво да напиша в тефтерчето? Аз самата нямам тефтерче.) Ами онези сладки химикалки, ами камерата и уокмена? И всичките часовници. Тук е събран целият неизживян живот на един тийнейджър.

Всичко започна преди години, когато реших да му боядисам стаята. Беше на осем и още спеше в детската стая — клоуни по пердетата, пухкави зайчета по фризовете на стената, все неща, които бях избирала, докато чаках да се роди и не знаех какъв ще бъде. Всичко вече се лющеше, изглеждаше ужасно, а аз не бях направила нищо, защото така само си мислех за всички неща, които никога нямаше да преживее, и за това, че никога няма да порасне. С какво да заменя пухкавите зайци? Беше на осем, така че може би влакове, и ракети и кораби, дори футболисти щяха да са по-подходящи за него — той, разбира се, не знаеше какви са всички тези неща, какво означават, какво се прави с тях. Но пък той нямаше представа и какво са това зайци, нито пък клоуни. Какво можех да направя? Всичко бе една голяма преструвка, нали? Единственото, което можех да направя, без да продължавам да се преструвам, бе да боядисам стените в бяло и да купя най-обикновени пердета. По този начин щях да му покажа и на него, и на всички, които идваха, че той е просто едно нищо, растение без разум, дори нямаше да се опитам да го скрия. А от друга страна, къде да сложа границата? Означава ли това никога да не му купя тениска с надпис или снимка, защото няма да се научи да чете и няма да разбере какво има на картинката? Кой знае дали изобщо различава цветовете и формите? Няма нужда да ви казвам, че е смешно дори да му говоря, да му се усмихвам, да го целувам по главата? Единственото, което правя, е да се преструвам, но нека поне това бъде както трябва.