Дългият път надолу

— Да, но… Не се обиждай, ама ти си пълна кукувица. Няма значение какво разправяш.

— Кажи ни тогава какъв е проблемът — подкани ме Морийн.

— Не знам. Предполагам, че вие ще го наречете депресия.

— Това го разбираме — подкрепи ме Мартин. — Нали всички сме депресирани.

— Да, знам. Само че моята шибана депресия ми се стори… прекалено отнесена. Извинявай, Морийн.

Как е възможно хората да не ругаят? Как изобщо е възможно? Има толкова много празни места в речта, които чудесно се запълват с „шибан“. Казвам ви, че най-възхитителните хора на света са водещите на новините. Ако бях на тяхно място, щях направо да кажа: „И шибаните копелдаци блъснаха гнусния самолет в кулите близнаци“. Как да не го кажеш, ако си нормално човешко същество? Може пък да не са толкова възхитителни. Май по-скоро са роботизирани зомбита.

— Опитай да ни разкажеш — настоя Мартин. — Ние ще проявим разбиране.

— Добре. Значи, съкратеният вариант е, че единственото, което съм искал да имам на този свят, е банда, която да свири рокендрол.

— Рокендрол ли? Нещо като Бил Хейли и „Кометс“ ли? — опита се да уточни Мартин.

— Не, мой човек. Това не е… Абе не знам. Като „Стоунс“. Или пък…

— Те не са „рокендрол“ — сряза ме Джес. — Нали не са? Те са чист рок.

— Добре, де, добре. Просто исках да съм част от рок банда. Като „Стоунс“ или, или…

— Яка музика — обади се отново Джес. Не го каза грубо. Просто уточняваше това, което исках да обясня.

— Както и да е. Боже! Няколко седмици преди Коледа бандата ми се разпадна завинаги. Щом се разделихме, загубих момичето си. Тя е англичанка. Затова съм тук.

Последва мълчание.

— Това ли е всичко? — попита Джес.

— Това е.

— Жалка работа. Сега вече разбирам защо ни пробута ония дивотии с болестта. Предпочиташ да умреш, вместо да не си част от банда, която пее като „Ролинг Стунс“ ли? Напротив, тъкмо обратното. Щях да умра, ако беше така. Хората в Америка още ли ги харесват? Тук никой не се сеща за тях.

— Ами Мик Джагър, той не е ли от „Ролинг Стоунс“? — попита Морийн. — Бяха много добри, кажете, нали бяха? Добре се справяха.

— Само че Мик Джагър не яде стари бисквити като Джейджей.

— Бяха съвсем пресни преди Коледа — оправда се Морийн. — Може да не съм затворила капака както трябва.

Струваше ми се, че нещата започват да се разпиляват.

— Тази работа със „Стоунс“… Това не е важно. Просто ви дадох нещо като пример. Исках да кажа, че… песни, китари, енергия.

— Той е поне на осемдесет — каза Джес. — Той няма никаква енергия.

— Видях го през деветдесета — каза Мартин. — В нощта, когато Англия падна от Германия за Световната купа, и то заради разните там наказания. Един от „Гинес“ ни заведе цяла тумба и през по-голямата част от вечерта слушахме радио. Както и да е, тогава имаше много енергия.

— Тогава е бил на седемдесет — уточни Джес.

— Мама ви стара, вие няма ли да млъкнете? Извинявай, Морийн. (От сега нататък си представяйте, че всеки път, когато заговоря и казвам „мама му стара“, „майната ви“, „шибан“, следва „Извинявай, Морийн“, става ли?)

— Опитвам се да ви разкажа за целия си живот.

— Някой да те спира? — озъби се Джес. — Само че дай малко по-интересно. Нали затова се отплесваме и говорим за бисквити.

— Добре, добре. Вижте, на мен не ми остава нищо. Не ме бива за нищо. Дори не съм завършил гимназия. Имах само бандата, а сега вече и нея я няма, не изкарвам нито стотинка и сигурно цял живот ще снаждам някъде бургери.

Джес изсумтя.

— Сега пък какво?

— Просто ми се струва смешно един янки да казва „снаждам“, вместо… абе ти се сещаш.

— Според мен не каза „снаждам“ в сексуален смисъл — обясни Мартин. — Според мен искаше да каже, че ще реди там кюфтета и каквото се слага в бургерите. Така се казва.

— А-ха — съгласи се Джес.

— И се притеснявам, че това ще ме убие.

— Работата не е убила никого — заяви Морийн.