Дългият път надолу

— Нямам нищо против работата. Само че докато ходехме по турнета и записвахме… Това бях истинският аз, а сега се чувствам празен и разочарован и…, и… Вижте, когато знаете, че сте добър, си мислите, че това ви е достатъчно, че ще успеете, а когато видите, че не става… Какво да правите с таланта си? Къде да го заврете, а? Няма как да го използвате и то… ами… Абе, хора, нещо ме ядеше, още докато бях на сцената и се справях добре. Защото дори когато всичко беше наред, ако не бях на сцената или не записвах всяка минута през деня, а понякога усещах, че имам нужда само от това, щях да се пръсна, разбирате ли? Сега вече няма какво да правя. Едно време имахме песен… — Представа нямам защо започнах да им разказвам. — Тя беше нещо в стил мотаун, казваше се „Обърна ми гръб“ и двамата с Еди я написахме заедно, ама наистина заедно, което обикновено не се случваше и това беше нещо като посвещение на приятелството ни, от колко време действаме заедно и ала-бала. Както и да е, включихме я в първия си албум и беше две минути и трийсет секунди, ама никой не я забеляза, искам да кажа, че хората, които си купиха албума, просто не я забелязаха. Започнахме да я пеем на живо и тя стана по-дълга, а пък Еди направи много идейно соло. Не говоря за соло като при рок китаристите, приличаше по-скоро на, не знам, на музиката на Къртис Мейлфийлд или Ърни Айсли. А понякога, докато свирехме в Чикаго и на сцената се качваха приятели, имаше соло на сакс или на пиано, а след около година-две се превърна в десет-дванайсет минутния гвоздей на концерта. Или започвахме с нея, или я тиквахме някъде по средата, ако имахме намерение да свирим по-дълго и за мен това беше звукът на истинското шибано щастие, извинявай, Морийн, нали ме разбирате? Радост в чист вид. Все едно че караш сърф или си се качил на някой връх. Понасяш се по звука, все едно че те е подела вълна. Изпитвах това чувство поне по сто пъти в годината, а не са много хората, които го изпитват дори един-единствен път в живота си. А после трябваше да се откажа от това, леле, човече, трябваше да се откажа от способността си да творя, когато ми се искаше, та това ми беше част от работния ден и… Да знаете, че сега, като се замисля, вече ми е ясно защо ги набърках тези лайна, извинявай, Морийн, че умирам от шибаната болест, пак извинявай. Защото се чувствах точно така. Умирам от болест, която ти изпива кръвчицата от вените, пресушава всичките ти сокове и те лишава от всичко, благодарение на което се чувстваш жив и…

— И какво? — попита Мартин. — Май пропусна онази част, дето е обяснението защо искаш да се самоубиеш.

— Точно това е — настоях аз. — Болестта ти изпива кръвта.

— То така става с всички — отвърна Мартин. — Нарича се „остаряване“. Изпитвах същото, още преди да ме пратят в затвора. Дори преди да преспя с момичето. Сигурно затова спах с нея, като се замисля.

— Аз разбирам — обади се Джес.

— Наистина ли?

— Разбира се, че разбирам. Прецакан си. — Тя замахна извинително с ръка към Морийн, все едно че беше тенисистка, забила сполучливо топката. — Мислел си, че ще станеш някой, но изведнъж виждаш, че си никой. Нямаш чак толкова талант, колкото си въобразяваш, а нямаш и план Б, нямаш никакви умения, нито образование и те чакат четирийсет-петдесет години никакъв живот. Не точно никакъв, нещо по-малко дори от никакъв. Това е доста трудно. Това е дори по-зле, отколкото онази работа с мозъка, защото сега ще умираш много повече време. Имаш, обаче, избор. Или бавната мъчителна смърт, или бърза и неусетна.

Тя потръпна.

Беше права. Беше ме разбрала.

Морийн

Щеше да ми се размине, ако Джес не беше отишла до тоалетната. Само че не можеш да спреш хората да ходят до тоалетната, нали? Бях толкова глупава и наивна. Дори не ми мина през ума, че тя ще си завре носа където не й е работа.

Известно време я нямаше, а после се върна ухилена, понесла два постера.

Единият беше на момиче, а на другия бе един черен, футболист.

— А това какво трябва да означава? — попита тя.

Станах и й се разкрещях.

— Върни ги веднага. Не са твои.

— Дори не бих предположила за теб — продължи тя. — Я да видим какво става тук. Ти си лесбийка, която си пада по чернилки с големи висулки. Тихата вода е най-опасна.

Типично за Джес, помислих си аз. Тя има толкова мръсно въображение, което не може да се нарече никакво въображение.

— Ти изобщо знаеш ли кои са? — попита тя.