Дългият път надолу

Не исках да ходя у Морийн с Мартин и Джес, защото ми трябваше време, за да помисля. В миналото бях правил интервюта с музикални журналисти, но те бяха все фенове на бандата, готини типове, които направо изперкваха, ако им подариш някой демодиск и ги почерпиш. Само че разни други, като онази на вратата, с вдъхновението… Господи, те изобщо не са ми ясни. Единствено знаех, че по някакъв начин са ми открили адреса, и то само за двайсет и четири часа, а след като можеха да направят това, какво ли още щяха да направят? Не че разполагаха с имената и адресите на всички хора, които живеят във Великобритания, просто за всеки случай, за да ги имат, ако някой ден се случи нещо интересно.

Както и да е, онази направо ме превърна в параноик. Стига да искаше, щеше да разбере за бандата само за пет минути. След това щеше да се докопа до Еди и Лизи, а след това щеше да разбере, че не умирам от нищо, а дори и да умирах, бях скрил истината, която знаех единствено аз. Да не говорим, че щеше да разбере, че болестта ми не съществуваше.

С други думи, бях така изперкал, че си мислех колко яко съм загазил. Взех автобус до Морийн и по пътя реших да си призная всичко, да им разкажа истината, а ако не им хареса, майната им. Нямах желание да прочетат какво става от вестниците.

Мина известно време, докато свикнем с дишането на горкия Мати, което бе шумно и звучеше така, сякаш му костваше огромно усилие. Като гледам, всички си мислехме за едно и също, чудехме се дали ние бихме се справили, ако бяхме на мястото на Морийн, и се опитвахме да преценим дали нещо можеше да ни убеди да слезем от онзи покрив.

— Джес — започна Мартин. — Ти искаше да се срещнем. Защо ни призова?

— Добре — заговори тя, след като си прочисти гърлото. — Днес сме се събрали…

Мартин се изсмя.

— Мама му стара — възкликна тя. — Не бях казала и половин изречение. Какво му е смешното?

Мартин поклати глава.

— Нищо, давай. Ако съм чак толкова смешна, искам да знам защо.

— Сигурно защото това е от онези неща, дето ги казват в църквите.

Последва дълго мълчание.

— Да, знам. Точно такъв ефект търсех.

— Защо? — полюбопитства Мартин.

— Морийн, ти ходиш на църква, нали? — попита Джес.

— Преди ходех — отвърна Морийн.

— Ето, виждате ли. Опитвах се да предразположа Морийн.

— Много мило от твоя страна.

— Защо трябва да прецакваш всичко, което се опитвам да направя?

— Боже — продължи шеговито Мартин. — За малко да усетя мириса на тамян.

— Тогава ти започни, скапан…

— Стига — намеси се Морийн. — В моята къща сте. Съобразявайте се пред сина ми.

Двамата с Мартин се спогледахме и смръщихме лица, сдържахме дъх, стиснахме палци, но напразно. Джес щеше да изтъкне очевидното.

— Пред сина ти ли? Ами че той е…

— Нямам ККР — надигнах глас аз. Това бе единственото, което успях да измисля. Да, знам, че все някога трябваше да го кажа, но имах намерение да си дам малко време, за да се подготвя.

Настъпи мълчание. Чаках да се съвземат, за да ме изритат.

— Браво, Джейджей! — извика Джес. — Това е чудесно!

Трябваше ми цяла минута, за да разбера, че в шантавия свят на Джес бяха успели да открият не само лек за ККР по време на коледните празници, ами някой ангел ми го бе доставил накрак в краткото време между Нова година и втори януари.

— Май Джейджей не се опитваше да ни каже точно това — опита се да поясни Мартин.

— Точно така — съгласих се аз. — Работата е там, че никога не към имал ККР.

— Ни си ли! Копелета гадни.

— Кой?

— Скапаните мърляви доктори. — В къщата на Морийн, „скапан мърляв“ се превърна в предпочитаната ругатня на Джес. — Ти можеш да ги осъдиш. Ами ако беше скочил? И то защото те са оплели конците?

Божичко. Наистина ли трябваше да е толкова трудно.

— Не съм сигурен, че той се опитва да ни каже това — отново се намеси Мартин.

— Прав е — отвърнах аз. — Ще се опитам да бъда максимално ясен: няма такава болест като ККР, а дори и да има, аз не умирам от нея. Измислих си, защото… абе не знам защо. Отчасти, защото имах нужда от съчувствието ви, отчасти, защото не предполагах, че ще разберете какъв ми е проблемът. Съжалявам.

— Дребен мошеник такъв — изсъска Джес.

— Но това е ужасно — обади се Морийн.

— Тъпак такъв — продължи Джес.

Мартин се усмихна. Да разправяш на хората, че си болен от неизлечима болест, си е май същото, като да прелъстяваш петнайсетгодишни, затова той се кефеше на срама ми. Освен това имаше право на известно морално превъзходство, защото бе постъпил както трябва пред лицето на унижението — беше се качил на „Топърс“ и бе провесил крака от перваза. Добре де, не направи следващата крачка, но поне показа, че приема нещата достатъчно сериозно. Аз пък реших да се изфукам първо, а след това да си нося срама. След Нова година се бях направил на още по-голям мизерник, което бе страшно потискащо.

— Защо тогава го каза? — попита Джес.

— Да — подкрепи я Мартин. — Какво се опитваше да постигнеш?

— Просто… не знам. Всичко при вас ми се струваше ясно и точно. Мартин и… нали знаете. Морийн и… — кимнах към Мати.

— При мен нямаше нищо ясно и точно — прекъсна го Джес. — Аз не спирах да дрънкам, че Час ми дължи обяснение.