Дългият път надолу

— Да, знам. Само че май не си забелязал, че от известно време вече не съм на седем. Някой да ти е казвал, че си кръгъл идиот?

Той беше ужасен от нея, личеше веднага. Прояви достатъчно самоуважение и прикри страха си зад някакво подобие на умора.

— Аз съм политик. Все това ми повтарят.

— Тебе какво те грее къде съм прекарала Нова година?

— Струва ми се, че сте прекарали вечерта заедно.

— Да, стана съвсем случайно, дъртофел скапан.

— Ето така разговаря тя с мен — поясни той и ме погледна жално, сякаш дългогодишната ми връзка с тях ми даваше право да се намеся, за да го защитя.

— Обзалагам се, че съжалявате за решението си да не изберете частно училище.

— Моля?

— Възхитително, записали сте я в местното училище. Искам, обаче, да ви кажа нещо. Човек получава това, за което плаща. Дори по-малко.

— Училището на Джес се справя чудесно, когато възникнат затруднения — обясни Крайтън. — Петдесет и един процента от оценките на Джес са четворки, дори на изпитите накрая изкара по-висок успех, което е с единайсет процента по-добър резултат от предишната година.

— Чудесно наистина. Сигурно това ви е успокоението. — И двамата погледнахме към Джес, а тя ни показа среден пръст.

— Работата е там, че вие сте били loco parentis16 — заяви гордият баща. Бях забравил, че Джес се отнася към дългите префърцунени изрази по същия начин, по който расистите се отнасят към черните: мразеше ги и имаше желание да ги изпрати там, откъдето са се появили. Погледна го кръвнишки.

— Първо, тя е на осемнайсет. Второ, аз седнах върху нея, за да й попреча да скочи. Това може и да не беше точно родителска загриженост, но поне бе проява на загриженост. Съжалявам, че не ви написах подробен отчетен доклад на края на вечерта.

— Спахте ли с нея?

— Това пък какво ти влиза в работата, татко?

Нямаше да изтърпя подобно нещо. Нямах никакво намерение да бъда въвлечен в спор за правата на Джес да води сексуален живот.

— Можете да сте абсолютно сигурен, че не съм.

— Ало — обади се Джес. — Не е нужно да го казваш по този начин.

— Какъв начин?

— Все едно, че си облекчен. Щеше да извадиш голям късмет.

— Ценя приятелството ни прекалено много, за да го усложнявам.

— Ха-ха.

— Ще поддържате ли връзка с Джес?

— Определете условията си.

— Според мен, първо вие трябва да определите вашите.

— Слушай, мой човек. Дойдох, защото знам колко се притеснявате. Само че ако ще ми говорите по този начин, си заминавам вкъщи, дяволите да го вземат. — Словесният расист се оживи малко: англосаксонците отвръщаха на удара на римските нашественици. Грубостта ми го накара да замълчи.

— Съжалявам. Вече знаете за миналото на това семейство. Така няма да ми бъде по-лесно.

— А! Като че ли на мен ще ми бъде по-лесно — възкликна Джес.

— На всички ни е трудно. — Крайтън определено бе решил да положи усилия.

— Да, виждам.

— Какво да направим? Моля ви, кажете? Ако имате някакви идеи…

— Работата е там — казах аз, — че и аз си имам проблеми.

— А стига, бе — обади се Джес. — Ние пък се чудехме защо си тук.

— Разбирам, Мартин. — Очевидно имаше опит с медиите и го бяха научили да използва личните имена при всяка възможност, също както и останалите роботи на Блеър, за да демонстрира близостта помежду ни. — Имам предчувствие за вас. Разбирам, че сте направили някои погрешни стъпки в живота…

Джес изсумтя.

— И въпреки това мисля, че не сте лош човек.

— Благодаря ви.

— Ние сме една банда — заяви Джес. — Нали, Мартин?

— Така е, Джес — отвърнах аз с надеждата баща й да забележи, че не съм очарован. — Приятели завинаги.

— Каква е тази банда? — попита Крайтън.

— Ще бдим един над друг. Нали така, Мартин?

— Така е, Джес. — Ако продължавах да се съгласявам по този неестествен начин, думите скоро щяха да започнат да засядат в гърлото ми. Представях си как се изплъзват обратно там, откъдето бяха тръгнали.

— Значи все пак сте били loco parentis.

— Не съм сигурен, че става въпрос за такава банда — опитах се да уточня аз. „Банда Loco Parentis“… Не звучи като име на яка банда, нали? Какво ще правим? Ще съкрушим истинските семейства ли?

— Ти, скапаняко, да млъкваш и ти, скапаняко, да млъкваш — каза Джес първо на Крайтън, а след това и на мен.

— Исках да кажа — продължи Крайтън, — че ще сте до нея.

— Той така обеща — заяви Джес.

— И това трябва ли да ме успокои?

— Това си е ваша работа — отвърнах аз. — Само че нямам никакво намерение да успокоявам когото и да е за каквото и да е.

— Доколкото разбрах и вие имате деца.

— Може и така да се каже — намеси се Джес.

— Няма нужда да ви обяснявам колко бях разтревожен за Джес и какво облекчение е да знам, че един здравомислещ възрастен ще се грижи за нея.

Джес се изхили подигравателно.

— Знам, че не бихте… Вие не сте… В някои от клюкарските вестници…

— Притеснява се, че спиш с петнайсетгодишни — поясни Джес.

— Не съм на интервю за работа — заявих аз. — Не я искам тази работа и ако решите да ме назначите, преценката трябва да е ваша.

— Искам само да ми обещаете, че ако забележите Джес да се забърква в сериозни неприятности, или ще се опитате да ги предотвратите, или ще ми кажете какво става.