Дългият път надолу

По гласа ми долови, че ме е разстроила, затова не повдигна повече този въпрос.

— Ти чела ли си вестници?

— Не. Не ги чета.

— Пишат за нас.

— За кого пишат?

— За нас. Нас с Мартин ни споменават. Голям майтап, нали?

— Какво пише?

— Казват, че ние двамата с Мартин и още двама тайнствени хора са имали планове да се самоубият.

— Това не е вярно.

— Да, бе. Освен това пише, че съм дъщерята на заместник-министъра на образованието.

— Защо са го написали?

— Защото съм му дъщеря.

— О!

— Казвам ти го, за да знаеш какво пише във вестника. Изненадана ли си?

— Прекалено много ругаеш за дъщеря на политик.

— Някаква репортерка е ходила в апартамента на Джейджей и го е питала дали не можем да й кажем нещо вдъхновяващо.

— Това какво означава?

— Не знаем. Ще проведем спешно събрание.

— Кой ще го провежда?

— Ние четиримата. Среща, за да си спомним доброто старо време. Може би пак където закусвахме.

— Не мога да отида никъде.

— Защо да не можеш?

— Заради Мати. Нали това беше една от причините да се кача на покрива. Защото не мога никога да мръдна никъде.

— Можем ние да дойдем.

Отново усетих, че се изчервявам. Не ги исках тук.

— Не, не. Ще измисля нещо. За кога планирате срещата?

— По-късно днес.

— За днес няма да успея да уредя нищо.

— Значи ние ще дойдем у вас.

— Моля ви, недейте. Не съм чистила.

— Изчисти тогава.

— Никога не съм посрещала човек от телевизията у нас. Нито пък дъщеря на политик.

— Няма да се надувам. Ще се видим в пет.

Имах три часа, за да оправя всичко, да прибера. Струва ми се, че да водиш живот като моя, направо може да те побърка. А и трябва да си малко луд, за да искаш да скочиш от покрива на някоя сграда. Също така трябва да си малко луд, за да слезеш отново. Да не говорим, че трябва да си много луд, за да се примиряваш с Мати, с безкрайното стоене вкъщи и със самотата. Но пък си мисля, че съм съвсем малко луда. Ако бях наистина луда, нямаше да се притеснявам и да хукна да чистя и подреждам. Ако пък бях много луда, нямаше да ме интересува какъв хаос ще заварят.

Мартин

Май ми беше минало през ум, че посещението ми на покрива на „Топърс“ може да заинтригува приятелчетата от жълтата преса. Бях на първа страница на вестниците, когато паднах мъртво пиян на улицата, за Бога, а някои биха казали, че да се опиташ да паднеш от висока сграда е доста по-интересна клюка. Когато Джес каза на Час къде сме се запознали, дори не ми мина през ум, че ще му стигне акъла да продаде тази пикантерия, защото въпросният Час ми се стори напълно безмозъчно същество, затова пренебрегнах страховете й и реших, че е някаква параноя. Ако имах представа, че и самата Джес е от хората, за които гледат да изровят нещо и да ги изтъпанчат на първа страница на вестниците, щях да се подготвя.

Агентът ми звънна веднага и ми прочете статията. Аз само от време на време разлиствам „Телеграф“.

— Има ли нещо вярно?

— Между нас ли ще остане?

— Ако пожелаеш.

— Щях да скоча от покрива на небостъргача.

— Божичко.

Агентът ми е млад, зелен и се прави на изтънчен. Когато излязох от затвора, открих, че, цитирам, в агенцията е имало реорганизация и Тео, който едно време правеше кафе за бившия ми агент, сега е единственият човек, застанал между мен и пълното професионално забвение. Тео беше човекът, който ми уреди работа в телевизия „Фийт Ап!“, най-противната кабеларка на света. Беше завършил богословие и имаше публикувани стихосбирки. Подозирам, че играе футбол за „Меката китка“, нали разбирате за какво намеквам, въпреки че това не води доникъде. Достигнал е самият хитър връх по скалата на компетентността.

— Запознах се с нея там. С нея, и с още двама. След това слязохме заедно. И ето ме пак в страната на живите.

— А защо си искал да скочиш?

— Просто прищявка.

— Сигурен съм, че си имал причина.

— Имах. Просто се шегувам. Прочети досието ми. Запознай се със събитията напоследък.

— Мислех, че сме обърнали нова страница. — Страхотно се трогвам всеки пък, когато заговори в първо лице множествено число. Чувал съм всичките му дрънканици: „Откакто излязохме от затвора…“, „Откакто ни се случи онази неприятност с тийнейджърката…“. Ако бях скочил, щях да съжалявам за едно-единствено нещо, а именно, че никога нямаше да чуя Тео да казва: „Откакто се самоубихме…“ или пък „След погребението ни…“

— Мислили сте грешно.

Последва умислено мълчание.

— Господи! Ами сега какво?

— Ти си агентът. Май това слага край на творческите възможности.

— Ще помисля малко и ще ти се обадя. Между другото, бащата на Джес се опитва да се свърже с теб. Звъня тук, но му казах, че политиката на агенцията е да не даваме личните номера. Правилно ли съм постъпил?

— Правилно си постъпил. Дай му, обаче, номера на мобилния ми. Няма защо да го избягвам.

— Искаш ли ти да му се обадиш? Оставил е номера си.

— Казвай.