Дългият път надолу

— Ами… Дали има значение подобно нещо… Май не ми е до това точно сега.

— Боже! Беше напълно откровен.

— Нима? Аз пък си мислех, че съм напълно прозрачен от самото начало.

— Така че какво искаш да направя?

— Май не можеш да направиш почти нищо.

— По-късно ще ми се обадиш ли?

— Да, разбира се.

Поне така предполагах.

Всички — всички, с изключение на Крис Крайтън, очевидно — знаят къде живея. Всички ми имат домашния телефон, мобилния, имейл адреса. Когато излязох от затвора, бях раздал координатите си на всички, които проявяваха някакъв интерес: тогава трябваше да си намеря работа, имах нужда от връзки. Никой от тези гадняри не ми се обади, разбира се, а ето че сега напъплиха пред вратата ми. Като казвам „всички“, говоря за трима или четирима от онези мърлячи, разни младоци, и момчета, и момичета с подпухнали лица, които правят репортажи за разни училищни празненства, а сега направо не могат да повярват на късмета си. Минах между тях, не че беше някакъв проблем — и четиримата зъзнеха на тротоара и пиеха кафе от пластмасови чашки — защото те изобщо не представляваха журналистическа заплаха. На всички ни допадна блъскането обаче. Аз се почувствах като някоя важна личност, а те си въобразяваха, че са по петите на разтърсваща клюка. Усмихвах се широко и раздавах „Добро утро“, без да се обръщам към някого специално, и ги разблъсках от пътя си с куфарчето.

— Истина ли е, че си опитал да се самоубиеш? — попита една забележително непривлекателна жена, стиснала бежов микрофон.

Посочих себе си, за да привлека вниманието им към превъзходната си физическа форма.

— Ако съм се опитал, значи съм се справил доста неуспешно — отвърнах аз.

— Познаваш ли Джес Крайтън?

— Кой?

— Джес Крайтън, дъщерята на онзи министър. На образованието.

— Приятел съм на семейството от много години. Всички прекарахме Нова година заедно. Може би затова се е получило това глупаво недоразумение. Изобщо не е ставало въпрос за самоубийство. Излязохме да пийнем по нещо. А това са две коренно различни неща.

Започвах да се забавлявам. Почти съжалявах, когато стигнах при пежото, което бях взел под наем за огромна сума, за да заменя изчезналото беемве. Не че знаех къде отивам. Само след минути, обаче, денят ми бе разграфен: Крис Крайтън ми звънна на мобилния, за да ме покани у тях да си поговорим, а след това, малко след това, от същия телефонен номер се обади Джес, за да ме информира, че ще ходим у Морийн. Нямах нищо против. Друга работа нямах.

Преди да почукам на вратата у Джес, поседях в колата две минути и се замислих. Последният сблъсък с разгневен баща беше скоро след злополучния ми, и както се оказа незаконен сексуален контакт с Даниел (един и седемдесет и седем, сутиен с обиколка седемдесет, чашка DD, на петнайсет години и двеста и петдесет дена, затова позволете ми да ви кажа, че оставащите сто и петнайсет дена бяха от огромно значение). Мястото на сблъсъка ни беше в апартамента ми, стария огромен апартамент на площад „Гибсън“, и няма нужда да ви казвам, че срещата се проведе не защото бащата на Даниел откликна на топлата ми покана, а защото висеше пред нас и ме чакаше, докато аз се опитвах да се завлека вкъщи една нощ. Разговорът ни не беше особено плодотворен не само защото се опитах да повдигна въпроса за родителските отговорности, а и защото той се опита да ме удари. И досега си мисля, че имах известно право. Каква й беше работата на петнайсетгодишната да смърка кокаин в мъжката тоалетна в нощен клуб „Мелънс“ в един сутринта във вторник? Може би ако не бях изразил толкова настойчиво мнението си, той нямаше да се юрне към най-близкия полицейски участък, за да пусне жалба за връзката ми с дъщеря му.

Този път ще се постарая да не съм толкова убедителен. Доколкото разбирах въпросът за родителските отговорности е доста деликатен в семейство Крайтън, особено след като една тийнейджърка вече се водеше безследно изчезнала, по всяка вероятност мъртва, а другата бе готова да се самоубие и по всяка вероятност не беше с всичкия си. Както и да е, съвестта ми беше напълно чиста. Единственият физически контакт с Джес беше, когато седнах върху нея и то по причини, които нямаха нищо общо със секса. И не толкова че нямаха нищо общо със секса, по-точно не бяха продиктувани от егоистични подбуди. Дори можеха да се нарекат героична постъпка.

Крис Крайтън за съжаление нямаше намерение да ме посрещне като герой. Нито ми подаде ръка, нито ми предложи кафе. Покани ме в хола и ме огледа така, сякаш бях някой мърляч от парламентарните комисии. Очевидно не бях особено предвидлив — трябваше да разбера каква е фамилията на Джес и да му се обадя. Освен това ме имаше за човек без всякакъв вкус — струва ми се, че господин Крайтън беше останал с впечатлението, че дъщеря му е спомената в жълтата преса единствено заради мен, защото аз съм от хората, за които пишат в евтините вестничета. Когато се опитах да покажа грешките в начина му на мислене, той изтъкна, че много ме бивало да се измъквам. Тъкмо бях станал и се канех да си тръгна, когато се появи Джес.

— Казах ти да останеш горе.