Дългият път надолу

— За него ще бъде истинско удоволствие — отвърна Джес. — Само че е останал без пукната пара.

— Какво общо имат парите?

— Защото, ако се наложи да ме наглежда и аз отида в някой клуб или нещо такова и решат да не го пуснат вътре, защото е пълен прошляк… ами…

— Какво ами?

— Ами мога да вляза и да се надрусам яко. Мога да пукясам, само защото ти си една дърта стипца и не смееш да се отпуснеш.

Изведнъж разбрах какво се опитва да направи Джес: седмична надница от двеста и петдесет лири в най-ниско платената кабелна телевизия във Великобритания не само ти помага да мислиш в правилната посока, ами стимулира въображението ти. Представих си Джес отпусната и бездиханна в някой кенеф, защото не съм имал двайсет кинта… Беше гадно само да си го помисля, нали ме разбирате.

— Колко искате? — Крайтън въздъхна, като че ли всичко — разговорът, който водехме, новогодишната вечер, престоят ми в затвора — са били грижливо планирани, за да ме доведат до този момент.

— Не искам нищо — отвърнах аз.

— Напротив, искаш — каза Джес. — Иска, и още как.

— Колко струва в днешно време, за да се отиде в някой клуб? — попита Крайтън.

— Като нищо се профукват сто кинта — отвърна Джес.

Сто кинта ли? Унижавахме се заради цената на една прилична вечеря за двама?

— Не се и съмнявам, че ти ще „профукаш“ сто кинта, без да ти мигне окото. Само че той няма намерение да профуква тези пари, нали? Той трябва просто да плати входа, в случай че приемеш свръхдоза. Предполагам, че той няма да се подпира на бара, ако ти си някъде между живота и смъртта в някоя тоалетна.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че животът ми не струва и сто кинта. Много мило от твоя страна, особено след онова, което се случи с Джен. Не бях помисляла, че имаш достатъчно дъщери, за които не ти пука.

— Джес, не е честно.

Входната врата се блъсна някъде между „не“ и „честно“ и двамата с Крайтън останахме втренчени един в друг.

— Май не успях да овладея положението много добре.

Свих рамене.

— Тя измъква пари със заплахи. Или всеки път, когато поиска, й давате, или изфучава навън. Разбирам, че това е малко… нали знаете, всъщност доста стряскащо. Като знам какво се е случило в семейството ви.

— Ще й давам колкото поиска, всеки път, когато поиска — примири се той. — Моля ви, отидете да я намерите.

Излязох от къщата по-богат с двеста и петдесет кинта, а Джес ме чакаше на края на алеята за коли.

— Бас държа, че си получил два пъти повече от това, което си поискал — каза тя. — Винаги се получава, когато се спомене Джен.

Джес

Няма да повярвате — не мисля, че и аз вярвам — обаче ми се струва, че това, което се случи с Джен, нямаше абсолютно нищо общо с Нова година. Виждам, обаче, като говоря с други и чета вестниците, че никой не го възприемаше по този начин. Те все ми пробутваха, че сестра ми била изчезнала, затова съм решила да скоча от сградата. Само че не е така. Сигурно и това е било сред съставките, но изобщо не бе цялата рецепта. Ако приемем, че аз съм спагети „Болонезе“, то тогава Джен беше в ролята на доматите. Може би лукът. Или дори чесънът. Само че тя не беше нито месото, нито самите спагети.

Хората реагират по различни начини на едно и също нещо, нали? Някои ще започнат да оказват помощ на разни групи и организации, знам, че ще го направят, защото мама и татко все се опитват да ме пробутат я в тая, я в оная група, главно защото я ръководи някой, който е получил медал или грамота от кралицата. А пък други просто ще си седнат вкъщи и ще гледат телевизия през следващите двайсет години. Аз пък започнах да се забърквам в разни работи. По-точно забъркването се превърна в работа на пълен работен ден, докато преди това ми беше просто хоби: забърквах се в разни неща и преди Джен да изчезне. Не мога да си кривя душата.

Преди да продължа, ще отговоря на въпроса, който задават всички, за да не седите и да се чудите. Не, нямам представа къде е тя. Да, според мен е жива: защото цялата тази работа с паркираната изоставена кола ми се струва много фалшива. Какво изпитваш, когато сестра ти изчезне? Веднага ще ви кажа. Нали знаете, когато изгубите нещо ценно или портфейл, или някое бижу, не можете да мислите за нищо друго. И тук е така, само че в този случай липсата ви държи непрекъснато.