Читаем Дългият път надолу полностью

Щеше да има хепиенд, усещах го. И той щеше да бъде за четирима. В първото ни шоу, след като се съберем отново, щяхме да посветим песен на Бездомния. Ха, че той дори можеше да ни стане мениджър, когато правехме турнета. А и той щеше да вдигне един от тостовете на сватбата ни.

— Хората трябва да се събират — заявих съвсем сериозно аз. Това бе важната ми заключителна реч. — Всяка банда, която се е разпадала, всяка двойка… И без това на този свят има прекалено много мъка, няма защо на всеки десет секунди да се разделя по една двойка.

Ед ме погледна така, сякаш бях превъртял.

— Не говориш сериозно, нали? — облещи се Лизи.

Май не бях преценил правилно настроението в този момент. Светът определено не бе готов за заключителната ми реч.

— Неее — отвърнах. — Ами, нали знаете… Просто ми хрумна тази идея. Мислех над тази теория. Още не бях изгладил острите ръбове.

— Погледнете го само — намеси се отново Бездомния. — Че той говори напълно сериозно.

— А какво става с бандите, дето са произлезли от други банди? — попита Ед. — Изобщо не знам. Ако „Нирвана“ се съберат отново например. Това значи, че „Фу Файтърс“ трябва да се разделят. Тогава ще са нещастни.

— Не всички — изтъкнах аз.

— Ами вторите бракове? Има толкова много щастливи втори бракове.

— Тогава нямаше да има „Клаш“. Щото Джо Страмър трябваше да си остане в първата банда.

— А кое ти беше първото гадже?

— Кейти Гореки! — отвърна Ед. — Ясно ли ти е?

— Още щеше да си с нея — обясни Лизи.

— Ами да. — Свих рамене. — Тя ставаше. Животът ти нямаше да е чак толкова лош.

— Само че тя изобщо не ми пускаше! — възмути се Ед. — Дори не ми даваше да си пъхна ръката в сутиена й!

— Сигурно щях да съм се справил досега. Щяхме да сме заедно петнайсет години.

— Леле, човече! — възкликна Ед по същия начин, както когато Морийн кажеше нещо съкрушително. — Не мога да те прасна.

Повървяхме малко и стигнахме до една кръчма, а Ед ме черпи „Гинес“, Лизи купи пакет цигари от автомат и ги остави на масата за всички, така че останахме. Ед и Лизи ме гледаха така, сякаш чакаха да си поема дъх.

— Не съм имал представа, че си бил толкова зле — призна след малко Ед.

— Оная работа със самоубийството — това не беше ли ясно?

— Беше. Знаех, че искаш да се самоубиеш. Само че не знаех, че ти е било толкова криво, че си искал да закърпиш нещата с Лизи и бандата. Това си е просто друг вид нещастие, много повече отколкото би те докарало до самоубийство.

Лизи се опита да не се смее, но се получи нещо като странно сумтене и аз отпих дълга глътка от бирата.

И неочаквано, само за момент, се почувствах добре. Помогна ми и това, че обичах студена бира „Гинес“; помогна ми и това, че обичах истински Ед и Лизи. Поне така беше едно време, може би почти ги обичах или ги обичах и мразех едновременно, абе има ли значение. Може би за пръв път през последните няколко месеца признавах нещо, нещо, което криех дълбоко в себе си, скътано в главата ми — на място, където можех да го подминавам и пренебрегвам. Вече знаех следното: бях се опитал да се самоубия не защото мразех живота, а защото го обичах. Истината бе, поне така си мисля, че много хора, които мислят за самоубийство, се чувстват по абсолютно същия начин — май и Морийн, и Мартин, и Джес се чувстват по същия начин. Те обичат живота, но всичко в живота им е прецакано и затова ги срещнах, затова все още се държим един за друг. Бяхме на покрива, защото не успявахме да намерим път назад, а след като бяхме изолирани от живота… Та това те скапва, човече. Това е акт на отчаяние, не акт на нихилизъм. Това е убийство от съжаление, не някое грозно жестоко убийство. Не знам как така изведнъж го разбрах. Може би защото бях в кръчмата с хора, които обичах, пиех „Гинес“. Знам, че съм го казвал и преди, но страхотно си падам по „Гинес“, както си падам и почти по всички видове алкохол — обичам ги както трябва, като едно от най-великите творения на Господ. А и оная тъпа сценка на тротоара, дето я разиграхме, дори тя беше яка работа, защото понякога, тъкмо в подобни моменти, наистина сложни моменти, моменти, които вземат всичко от теб, ти разбираш, че дори трудните моменти те карат да се чувстваш жив. Да не забравяме музиката, момичетата, наркотиците и бездомниците, които са чели Полин Кейл и разните педали, и английските подправки за картофи, а аз още не съм прочел „Мартин Чъзълуит“32 и… Има още много.

Не знам какъв е смисълът от това неочаквано прозрение. Не че се опитвах да сграбча живота в страстна прегръдка и да се закълна, че никога няма да го изпусна. В известен смисъл така нещата станаха по-зле, не по-добре. След като спреш да се преструваш, че всичко е пълна гадост и нямаш търпение да се измъкнеш, което си повтарям от известно време, става по-болезнено. Когато си казваш, че животът е като упойка, а след това спреш да пиеш обезболяващи, тогава вече можеш да определиш колко силна е болката, откъде идва, да не говорим, че тя не ти действа добре.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Добро не оставляйте на потом
Добро не оставляйте на потом

Матильда, матриарх семьи Кабрелли, с юности была резкой и уверенной в себе. Но она никогда не рассказывала родным об истории своей матери. На закате жизни она понимает, что время пришло и история незаурядной женщины, какой была ее мать Доменика, не должна уйти в небытие…Доменика росла в прибрежном Виареджо, маленьком провинциальном городке, с детства она выделялась среди сверстников – свободолюбием, умом и желанием вырваться из традиционной канвы, уготованной для женщины. Выучившись на медсестру, она планирует связать свою жизнь с медициной. Но и ее планы, и жизнь всей Европы разрушены подступающей войной. Судьба Доменики окажется связана с Шотландией, с морским капитаном Джоном Мак-Викарсом, но сердце ее по-прежнему принадлежит Италии и любимому Виареджо.Удивительно насыщенный роман, в основе которого лежит реальная история, рассказывающий не только о жизни итальянской семьи, но и о судьбе британских итальянцев, которые во Вторую мировую войну оказались париями, отвергнутыми новой родиной.Семейная сага, исторический роман, пейзажи тосканского побережья и прекрасные герои – новый роман Адрианы Трижиани, автора «Жены башмачника», гарантирует настоящее погружение в удивительную, очень красивую и не самую обычную историю, охватывающую почти весь двадцатый век.

Адриана Трижиани

Историческая проза / Современная русская и зарубежная проза