Дългият път надолу

Последното обяснение, което беше удивително точно за момента, в който започнах онази разправия, сега ми се струваше напълно откровено в неяснотата си.

На друго празно място бях надраскал „НАЧИНИ НА ДЕЙСТВИЕ“. (Моля ви, отбележете, между другото, че съм минал от цифри на букви, което означава, че съм проявил научен подход към творбата си.)

а) Да се самоубия

б) Да помоля Морийн повече да не използва услугите на този болногледач

в) Недей

В) свършваше тук или защото в този момент бях изпаднал в алкохолен унес, или защото това „недей“ беше съвършеният начин да изразя разрешението на всичките си проблеми. Помислете си само: колко по-добре могат да бъдат нещата за мен, ако не бях, не исках и никога не съм.

Нито една от двете написани бележки не ми вдъхваше доверие в способностите ми да разсъждавам. Разбирах, че и двете са написани от човек, който наскоро е искал да покаже на определена група хора — група, в която бяха и малките ми дъщери — че всички болногледачи са женствени надути изчадия. Самата дума „тъпак“ можеше да даде на един психолог достатъчно богата тема за размисъл в тази посока. Но също така, мъжът, прекарал част от новогодишната вечер в напразен опит да реши дали да скочи от покрива на небостъргач, бе точно човекът, който би включил „Да се самоубия“ в списъка от неща, които трябва да бъдат свършени. Ако мисленето на затворено пространство бе олимпийски спорт, щях да съм спечелил повече златни медали от Карл Луис.

Определено имах нужда от две глави, защото две глави мислят по-добре от една, както се казва. Едната трябва да е старата глава, само защото старата глава знае имената на хората и телефонните им номера, докато втората ще притежава способността да наблюдава и обяснява поведението на първата също като експерт по живота на дивите животински видове. Сега, като попитам главата, която притежавам, как обяснява собствения си начин на мислене, дали е безсмислен като случаите, когато набираш собствения си телефон от същия телефон и пак чуваш сигнал заето. Или пък, когато чуваш как си записал поздрава си на телефонния секретар, ако апаратът ти е такъв, че чуваш и собствения си глас.

Отне ми смущаващо много време, за да разбера, че и останалите хора имат глави, че една от тези глави ще обясни по-добре защо бях избухнал така. Сигурно тъкмо затова хората си имат приятели. Аз май загубих всички приблизително по времето, когато отидох в затвора, но познавам не един и двама, които са готови да ми кажат, че не са спрели да мислят за мен. Май едно от качествата ми е да разочаровам хората и да ги отчуждавам от себе си, не че не го заслужавам напълно. Приятелите и любовниците може и да се опитат да ми обяснят какво се случи, но след като разполагам единствено с бивши приятели и бивши любовници, мястото ми е напълно заслужено. Всъщност познавам единствено хора, които не ги е грижа за мен.

Знаех откъде да започна. Първото ми телефонно обаждане беше толкова успешно, че повече нямах желание да говоря с друг. Бившата ми съпруга е истинско съвършенство — пряма, ясна и прозорлива — та затова съжалих хората, които живеят с някого, който ги обича, вместо да живеят с човек, който презира всичко у тях. Когато си имаш една Синди в живота, няма нищо хубаво: чакат те единствено неприятности, а неприятностите са съществена част от процеса на научаване.

— Къде беше?

— Вкъщи. Пиян.

— Прослушвал ли си съобщенията на телефонния секретар?

— Не. Защо?

— Оставих ти мнението си днес следобед.

— Точно затова исках да поговорим. Какво мислиш за цялата работа?

— Ти си неуравновесен, нали? Неуравновесен и пълен с жлъч. Неуравновесен злобен чекиджия.

Усетих, че началото е много добро, но нещо му липсваше.

— Виж, уважавам мнението ти, не искам да съм груб, но тази работа с неуравновесения чекиджия не е чак толкова интересна, колкото онази със злобата. Може ли да се спреш по-подробно на нея?

— Може би трябва да платиш на някого, за да го направи — предложи Синди.

— За терапевт ли ми говориш?

Тя изсумтя.

— Терапевт ли? Не. Мислех си за някоя от онези жени, които ще пикаят върху теб, стига да им платиш достатъчно. Не искаш ли тъкмо това?

Замислих се над думите й. Не исках да изпускам нито една възможност.

— Май няма да стане — отвърнах аз. — Никога не съм си падал по тези неща.

— Говорех метафорично.

— Извинявай. Изглежда не те разбрах.

— Май наистина си зле, след като нямаш нищо против, че те обиждам. Това не е ли техен проблем?

— На кого?

— Онези мъже, които имат нужда от жени, за да… Няма значение.

Смътно започвах да усещам за какво намеква тя. Истината бе, че ми стана приятно, когато тя започна да ме обижда. Не, по-точно казано, точно така трябваше.

— Знаеш защо се нахвърли на нещастния човек, нали?

— Не! Виж, тъкмо затова ти се обаждам.

Ако Синди знаеше колко много щеше да ми навреди при положение, че беше спряла тук, изкушението щеше да бъде направо неудържимо. Добре че Синди е от хората, които държат да доведат всичко до самия му край.