Дългият път надолу

Не е кой знае каква работа — три сутрини на седмица. А и заплащането не е много високо — 4.75 лири на час. Каза ми, че отначало ще бъда на изпитателен срок. Само че той остарява и иска да си полегне в девет, след като отвори магазина, оправи вестниците и приключи с многобройните покупки рано сутринта. Предложи ми работата по същия начин, по който Стивън и Шон ме попитаха дали искам да се присъединя към отбора им — просто така, на шега, защото нямаха по-добър избор. Между кръга, посветен на телевизията и въпросите за спорта, той ме попита с какво се занимавам и аз му обясних, че не правя нищо, освен да гледам Мати, тогава той предложи:

— А искаш ли работа?

И тръпката отново премина по гърба ми.

Не спечелихме състезанието. Взехме четвърто място сред общо единайсет отбора, но момчетата останаха много доволни. А пък аз знаех някои от нещата, които те не знаеха. Знаех, например името на шефа на Мери Тайлър Мур33. Знаех, че синът на Джон Мейджър е женен за Ема Ноубъл34, знаех, че Катрин Куксън35 е писала за Тили Тротър и Мери-Ан Шонеси. Така че те нямаше да спечелят тези три точки и може би затова казаха, че трябва да дойда отново. На четвъртия не можело да се разчита, защото току-що си бил намерил гадже. Казах им, че няма друг, на когото биха могли да разчитат повече.

Преди два месеца взех от библиотеката книга за едно момиче, което се влюбило в брат си, когото смятали за изчезнал. Оказа се, разбира се, че не бил отдавна изгубеният й брат, но й го каза единствено, защото я харесваше. Също така се оказа, че изобщо не е беден. Бил много богат. Освен това откриха, че костният мозък на неговото куче бил съвместим с костния мозък на нейното куче, което имало левкемия, така че неговото куче спаси живота на нейното куче.

Честно да ви кажа, не беше толкова хубаво, колкото го представям аз. Само че се опитвам да ви кажа, че се притеснявам и с новата работа и състезанието с въпроси започвам да звуча като книгата. А ако ви звуча така, тогава трябва да изтъкна две неща. Първо, искам да изтъкна, че грижите за Мати са повече от 4.75 лири на час, така че дори няма да разполагам с повече пари от преди, а приказка, която не завършва обещаващо, не е никаква вълшебна приказка, нали? Второ, искам да подчертая, че четвъртият от отбора ще се появи все някога, така че няма да участвам всяка седмица.

Пиех джин с лимон в кръчмата, а момчетата не ми позволиха да платя; казаха, че съм била печелившата им карта и затова ме черпели. Може би пиенето ме направи такава оптимистка, но накрая знаех със сигурност, че когато на трийсет и първи март се срещнем отново, няма да имам желание да се хвърля от покрива, поне за известно време. А пък чувството, това чувство, че ще мога да се справя поне засега… Искаше ми се да запазя нещата такива колкото е възможно по-дълго. Поне известно време всичко ще бъде наред.

На сутринта след състезанието отидох на църква. Не бях влизала в църква след почивката, а в моята не бях влизала от седмици, откакто срещнах другите на покрива. Но вече можех да се завърна, защото от известно време не бях мислила да извърша греха от отчаяние, така че можех да отида и да помоля Бог за прошка. Той може да ви помогне само ако сте се освободили от отчаянието, което, ако се замислите, не е малко… Е, не е моя работа да мисля за това. Беше тиха петъчна сутрин и нямаше почти никакви хора. Възрастната италианка, която не пропуска нито една служба, беше тук, също и двойка африканки, които не бях виждала никога преди. Мъже нямаше, нямаше и млади хора. Преди да вляза в изповедалнята, бях нервна, но всичко мина добре. Казах истината, откога не съм се изповядала, признах греха от отчаяние и ми дадоха тежко наказание, дори за неизвършен грях от отчаяние, но аз няма да се оплаквам. Понякога човек забравя, че милостта на Господ е безгранична. Нямаше да бъде безгранична, ако бях скочила, само че аз не го направих.

След това отец Антъни ме заговори:

— Можем ли да ти помогнем с нещо? Как да облекчим товара ти? Не бива да забравяш, че си част от нашата общност тук в църквата, Морийн.

— Благодаря, отче — отвърнах аз. — Имам приятели, които ми помагат. — Не му казах какви точно са тези приятели. Не му обясних, че те всички са отчаяни грешници.

Помните ли псалм 50? „Призови ме в ден, когато беда те сполети, аз ще те освободя и ти ще Ме възвеличаеш“. Отидох в „Топърс“, защото бях призовавала много пъти, но освобождение нямаше, а дните на беди бяха продължили прекалено дълго и сякаш нямаха свършване. Само че Той ме беше чул най-сетне и изпрати Мартин, Джейджей и Джес, а след това Той изпрати Стивън и Шон и състезанието, накрая Той ми прати Джак и книжарницата. С други думи, Той ми показа, че Той ме чува. Как можех да продължа да се съмнявам в Него при всички тези доказателства. Затова ще продължа да Го величая с всички сили.

Джес