Дългото очакване

— Вярно, така е. Но тук и харесва и не мисли да си тръгва. Аз плащам добре. Много хубаво момиче. А сега, Ник, ти и твоят млад приятел какво ще ядете?

— Разбира се, че ще хапнем, нали за това сме тук. Донеси ни две пържоли, но преди това по едно аперитивче. Ще седнем хей там на оная маса в ъгъла.

Той имаше предвид една действително забутана маса, свряна в ъгъла зад палмата и зад някакви драперии, която беше останала свободна, защото никой не подозираше за съществуването и Напитките пристигнаха едновременно с нас на масата и ни стигнаха точно за времето докато келнерът успее да се върне с новите.

— Тук ли обичаш да киснеш, татенце?

— Човек търпи, търпи, па накрая му писне от готвеното в пансиона.

— Бизнесът ти си го бива. Сигурно притежаваш някоя друга автобусна линия.

— По дяволите, Джони, тук ми е по джоба. Един приятел кара свинското на Луи на нищожни цени и той ми се отплаща. Пържолите са нещо наистина чудни.

За последното наистина не се шегуваше. Пържолите бяха действително превъзходни. Разбрах колко съм бил гладен едва когато ножът и вилицата ми образуваха едно сребърно Т над лъснатата чиния. Извадих цигара и я запалих, като се отпуснах щастлив на стола. В същия миг се появи и блондинката иззад палмата и седна до мен на масата. Съвзех се едва когато клечката изгори палеца ми.

Беше сменила зелената рокля с друга, но разликата им беше само в цвета. След като я изучавах известно време малко по-отблизо, стигнах до извода, че роклята я правеше това, което беше под нея.

— Здравей, Ник. — каза тя с плътен и дрезгав глас и набърчи нослето си към мен.

— Здравей, Уенди. Запознай се с Джони.

Харесвам жени които протягат ръка и стискат твоята като мъж. Така разбирате от какъв материал са направени. При тая материалът беше действително екстра качество.

— Здравей, Уенди. Номерът ти ми хареса.

Тя се изсмя с дълбок гръден глас.

— Не си разочарован?

— Мъничко. Все ми се ще да вярвам, че някой ден конците на копчето ще изтънеят съвсем и…

— Ще пипна някоя жестока настинка. — засмя се тя.

Аз и се ухилих.

— Не се безпокой. Ще те стопля.

— Ще трябва да имаш под ръка тояга да прогонваш и другите мераклии. — изгрухтя татенцето. — Приключи ли за тая вечер, Уенди?

— Да. Мога да си ходя в къщи. Ти ли ще ме откараш?

— Разбира се. Ще те закарам до гарата и от там ще те поеме Джони.

Беше много мила от негова страна.

Уенди произнесе:

— Чудесно, но да не ми се наложи да се отбранявам?

— Не се възбуждай толкова. — посъветвах я аз. — Когато ми се наложи да се бия с дама, за да получа нещо от нея, аз ще се обеся.

Тя подпря брадичката си в дланта на изправената си ръка и усмивката и разцъфна по цялото и лице. Беше много красиво, с очи и уста от които бликаше пола и. Изглеждаше чудесно даже и когато изпълняваше номерата от безцветната програма, а това едва ли се удаваше на всеки.

— Само питах. — каза тя. — Тия дни е трудно да кажеш кой на какво е способен, а доколкото виждам, днес не си седял мирен.

— Имаш предвид главата ми ли?

— Да, плюс сакото ти.

Татенцето отмести чинията си и вдигна чашата си с последната глътка от питието.

— Това му е подарък от ченгетата, сладур.

Усмивката и избледня.

— От ченгетата?

— Казва се Джони Макбрайд.

Чудесната и уста оформи едно нямо „О“ което стана част от уплашена гримаса.

— Искаш да кажеш, че…

— … че полицията иска да докаже че съм убил някой си. — довърших аз.

— Но те… те го доказаха!

— Би трябвало да поговориш с тях и да провериш.

Очите и се преместиха от мен на татенцето. Той я върна с палец към мен.

— Погледни му пръстите, Уенди!

Обърнах дланите си към нея и и позволих да погали гладката повърхност на пръстите ми. Изобщо нямаха противен вид. Годините на тежък труд по нефтените кули бяха премахнали по-голямата част от обезцветяването и щяха да си изглеждат съвсем нормални пръсти, стига да не бяха толкова гладки.

Тя понечи да каже нещо, но татенцето я спря.

— Той е луд.

Прибрах си ръцете и вдигнах цигарата.

— Ще се изненадаш много, ако разбереш колко съм нормален.

В гласа ми застърга стомана.

Татенцето едва сега я улови.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо ме доведе тук, татенце? Наоколо има толкова много кръчми.

Той не отговори.

— Преди да тръгнем, ти се обади по телефона. На русата хубавица тук. Защо?

Ченето му увисна. Мина цяла секунда докато го затвори овчедушно.

— Ти си подслушвал. — обвини ме той.

— Подслушвал съм, дрън-дрън! Просто гадаех, и както виждам, съм познал.

— Прав си, Джони. Обади ми се.

Ухилих се на русокосата красавица и я оставих да подхвърли топката на стария изкуфелник.

— Окей, Джони. — каза той. — Обадих и се. Сега ще ти обясня защо. Мисля че съвсем си откачил за да се разхождаш тука, но в крайна това си е твоя работа и аз няма да ти се бъркам в нея. Ти се появи на най-оживеното място, където всеки може да те види, и по тоя начин си търсиш белята. Уенди има голяма и хубава къща, където може да те приюти.

— Това ли е всичко? — запитах аз.

— Това е, Джони. — Той спря и се загледа в чинията си. — Не можеш ли да ми кажеш какво те безпокои?

— Не. Нищо не ме безпокои.