Дългото очакване

— Познай. — Произнесох го, сякаш беше отговорът, без да казвам нищо.

Часовникът измърка на стената. Бебето отвън изскимтя и млъкна.

— Не мисля, че ти си го убил, Джони. — Усмихна ми се и раменете му се повдигнаха и смъкнаха във въздишка. Изгледа ме повторно и поклати глава. — Никога не съм мислил, че ти си го направил, момчето ми, но сега не съм толкова сигурен.

Усетих как един гаден кикот напира към устните ми.

— Защо?

— Не мислех, че ти стиска, ето защо. — и той се приготви за неизбежния удар, който според него щеше да го сполети.

— Какво те накара да промениш мнението си?

И отново ме изгледа с оня, озадачения поглед. Отговорът му струваше огромни усилия.

— Да се върнеш се изисква много по-голяма смелост, отколкото да убиеш стария Боб.

Размазах последния фас под тока си.

— Не се мъчи да разбереш човека, татенце. Не винаги става.

— Не… не, разбира се. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разправяше Линдзи за цялата тая работа?

— Линдзи е много разсърдено ченге. Беше се настроил да ми лепне убийството, предполагам. В него е пистолета, с който е убит Миноу. Казва, че отпечатъците били моите.

Очите на татенцето се разшириха.

— Ами ти тогава как…

Вдигнах дланите си към него за да види че краищата на пръстите ми са гладки като полирано стъкло.

— Не можа да го докаже, татенце. Много му се искаше, но не успя. Даже и да познаваше тялото ми наизуст, пак нямаше да успее да го докаже. Смешно, нали?

— Джони, — задъха се той, — тоя номер никога не минава.

— Искаш ли да се обзаложим? — изсмях му се аз.

Той се изправи от столчето си. Лицето му представляваше смес от смущение и забърканост.

— Виж, хайде да пийнем нещо. Имам още два часа свободни, преди да отворя.

— Е, най-после да кажеш една умна приказка. — казах му аз одобрително.

Отворих вратата и излязох, докато той заключваше чекмеджето с парите. Жената с бебето се разхождаше напред-назад по платформата отвън и чакалнята беше опустяла. Старецът излезе, щракна катинара и го провери, след което си облече палтото.

От джоба му се подаваше пощенска картичка и аз я дръпнах като минаваше край мен. Пуснах я на пода и се наведох да я вдигна.

— Виж, падна ти нещо.

Той ми благодари и я пъхна обратно в джоба си. Но аз вече бях успял да зърна адреса върху нея. Беше Никълъс Хендерсън, Сътър Плейс № 391.

Имаше един разбичкан форд модел 36 година. Вмъкна се зад кормилото, докато аз се наместих до него.

— Къде отиваме?

— Знам едно местенце. Единственото, където все още можеш да хапнеш порядъчна пържола. Има и мацки, ако те интересуват.

— Винаги са ме интересували. — изсмях се аз.

Той така рязко се завъртя към мен, че замалко не обърна колата.

— Станал си друг.

— Пет години са много време, татенце. Човек се променя. — произнесох аз небрежно.

Все така рязко се обърна напред и изведе колата от територията на автогарата.

— Да, тука сигурно си прав. — съгласи се той с мен.

Глава трета

Местенцето представляваше една къща покрай трасето на магистралата север-юг. Не блестеше с нещо особено, освен ако не се броеше гръмката му реклама ПЪРЖОЛИ И КОТЛЕТИ ПРИ ЛУИ ДИНЕРО. Беше солидна сграда от истински борови трупи с голяма камина от пясъчник откъм страната на бара. Бизнесът му явно процъфтяваше, съдейки по многобройните паркирали коли.

— Не е ли малко далеч от града?

— А, това няма никакво значение. Само тук можеш да си хапнеш както трябва. Тука се отбиват всички, които се прибират в града.

Вътре шумът беше доста силен, което се дължеше на оркестъра, който свиреше румба, и след малко се усили благодарение на голяма част от клиентите, започнали бурно да аплодират ставащото на дансинга. Татенцето поздрави няколко души, беше поздравен на италиански диалект от самия Луи и ме представи с полусърдечен жест. Мисля, че и аз го поздравих. Беше ми трудно едновременно да разговарям и да наблюдавам блондинката увита около микрофона. Беше съвсем автентична блондинка в зелена рокля която се развяваше като при силен вятър и не падаше само благодарение на едно последно копче в средата. Без особени старания човек можеше да се наслаждава на бронзовия тен от вътрешната страна на бедрата и. Тя съпровождаше началото на песента със ситни стъпки, които ставаха все по-дълги и по-разкриващи близостта до съкровеното място. Зрителите бяха буквално погълнати от представлението и забравяха, че имат ястия по масите си.

За съжаление обаче песента не и достигнаха три тона и съкровеното място си остана скрито. Вместо да остави клиентите без дъх, тя започна да си играе с горната част на роклята си и за минута си помислих, че така или иначе ще се свлече. Но и тази песен свърши прекалено бързо. Получи ураган от аплодисменти и се скри зад завесата до оркестъра.

— Хареса ли ви? — запита Луи.

— Бива. — казах аз.

Той ме озари с голямата си усмивка и потупа самодоволно шкембето си.

— А-а, тая вечер Уенди беше върхът. Направо върхът. Скоро ще направи голяма кариера.

Аз изгрухтях:

— Като я гледам, тая работа я е свършила доста отдавна.