Дългото очакване

Спокойствието не продължи много дълго. Линдзи се усмихна, нещо, което изобщо не следваше да прави. Приближи се и седна на ръба на леглото като някой стар приятел. Усмивката му стана още по-широка.

— Чувал ли си някога за Дилинджър, Джони? И той също като теб си създал главоболия, опитвайки се да унищожи папиларните си линии. Но не му стана играта. Ти или си малко по-умен от него, … или пък твоите майстори са били по-кадърни. Засега не можем да ги снемем, но ще се появят след време. Във Вашингтон имат достатъчно средства да постигнат това, и ще им е достатъчна и една осма от площта да установят идентичността. Просто имаш още малко време, момчето ми. При Дилинджър разполагаха с измерванията по Бертильон и със снимки, докато ние тук нямаме нищо такова. Това е най-съвършеният номер, на който някога съм бил свидетел… абсолютно всеки да те познава и да не можем да докажем самоличността ти.

Тъкър нададе силен вой изпод превръзките си.

— По дяволите, не можеш да го оставиш да се измъкне просто така!

В смеха на Линдзи нямаше и следа от веселие.

— Няма да се измъкне никъде и никак. Единственият начин, по който може да напусне града, е в катафалка. Поразходи се, Джони. Виж се със старите си приятели. Позабавлявай се, защото не ти остава много време.

Помислих, че Тъкър ще скочи отгоре ми в тоя момент. И щеше да го направи, ако Линдзи не го беше задържал. Очите му под превръзките се бяха превърнали в малки бучки червен мрамор, жадуващи да направят това, което беше отказано на ръцете му.

— Проклятие, трябва да го задържим! Линдзи, само да го пуснеш…

— Затваряй си устата! Нямаме право да го задържаме повече.

Само да се опитам, и след пет минути някой въшльо адвокат ще го измъкне. — Той се обърна към мен. — Само остани в града. Ще бъда зад гърба ти през цялото време, не забравяй това.

По дяволите, бях длъжен да защитя достойнството си, ако не исках да загубя самоуважението си. Не можех да го преглътна.

— И ти запомни нещо, Линдзи. Всеки път, когато се опиташ да ме докоснеш с мръсните си ръце, ще ти размазвам шибаното ти ухо, както направих преди малко. Същото се отнася и за твоето мекере тук.

Някой малко остана да се задави.

Някой изпсува.

Докторът им каза да си вървят и сестрата затвори след тях вратата. Той ми посочи шкафа.

— Можете да се облечете и да си тръгнете, ако желаете. Съветът ми е да изчакате тук известно време. Нуждаете се само от малка почивка. Просто се чудя как сте се отървали толкова евтино.

— Мисля да си тръгвам. — казах аз.

— Нямам нищо против. Само не искам да се горещите.

— Ще се вслушам в съвета ви. — Посегнах зад тила си и опипах превръзката на главата си. — А бинтовете?

— Имате четири шева. Елате след седмица и ще ви ги сваля.

— Предсказвате ми дълъг живот. — казах аз.

Докторът ми се ухили.

Облякох се и слязох долу на входа, където подадох на гишето двайсетачка и ми върнаха петачка. Още чувствувах краката си гумени и главата ми пулсираше, но чистият нощен въздух ме освежи.

Беше тъмно като в кладенец. Облаците бяха забулили всички звезди. Някакъв разтревожен юнак псуваше на поразия, крачейки напред-назад по рампата пред входа. Той повдигна обнадеждено глава като отворих вратата, видя ме и продължи да снове. Закрачих по рампата, слязох на тротоара и се запътих към светлините, които бележеха центъра на града.

Цигарата му описа блестяща дъга във въздуха зад мен, разсипа се в искри в тревата на градинката и чифт тежки крака затропаха след мен. Започвах да си мисля че в този град дребосъците не бяха на почит в полицията. Тоя зад мен беше същински варел на два кюнеца. Беше толкова печен, че още на втория квартал се отървах от него.

След като се добрах до центъра се отбих в една дрогерия и се пъхнах в телефонната кабина. Набрах номера на хотела и поисках да ме свържат с Джак.

— Тук е Макбрайд. Помниш ли бръснаря, при който бях сутринта?

— Разбира се. Казва се Луут. Викаме му Луут Туут. Защо?

— Просто ме интересуваше. Благодаря.

— Няма защо. Между другото, откъде се обаждате, мистър Макбрайд?

— От една телефонна кабина.

— О! — гласът му прозвуча изненадано.

— Защо?

— Виждали ли сте вестниците тази вечер?

— По дяволите, не. Току-що излизам от болницата. Ходих да ми прегледат главата.

— Е, добре ще е да ги погледнете.

Той затвори преди да мога да му задам още въпроси. Взех един вестник от сергията пред дрогерията и видях какво имаше предвид. Наистина беше нещо рядко. Цялата първа страница беше бяла, защото изглежда предвиденият материал за нея е бил отменен в последната минута. Остатъкът от него беше скупчен в едно оскъдно ъгълче от някой гневен словослагател, когото сигурно бяха накарали да работи извънредно. Заглавието гласеше: „Полицията задържа заподозрян в убийство“. Под него се съдържаше следния текст: