Дългото очакване

— Но е възможно тя да остане разочарована. Може би някой друг път.

— Разбира се, винаги на вашите услуги, сър. Само потърсете Джак. Това съм аз. — Той се ухили с половин лице. — Мога да ви доставя всичко, от което се нуждаете.

Притежаваше хитрите дребни очички на тарикат, на когото са известни и най-съкровените тайни на града.

— Не бих се отказал от услугите ти. — казах аз.

Той кимна и притвори след себе си вратата. Заключих след него, дръпнах резето и смъкнах дрехите си. Извадих чисто бельо и чорапи от куфара, хвърлих ги на леглото заедно с несесера ми и наблъсках всичко останало обратно в куфара. На следващия ден щях да изхвърлям всичко в някоя боклукчийска кофа и щях да си накупя всичко ново.

А тази вечер щях да изстържа всичката мръсотия от тялото си, даже и да ми се наложеше да разпоря всяка пора по тялото ми една по една, след което щях да се пъхна между чистите чаршафи и да остана там докато отново се почувствувам във форма и готов за ставане.

* * *

Сутринта ме събуди слънцето. Тръгна от краката ми и премина по цялото ми тяло, докато най-накрая спря в очите ми. Беше чудесен слънчев ден, знамение за едно успешно начало. Протегнах се, станах и хвърлих поглед през прозореца. Беше наистина чудесен ден. Правеше дори и градът да изглежда добре. От височината, от която го гледах, никой не би и предположил че му казват малкия Рино, защото салоните и игралните зали още не бяха отворени, и ако се изключеха дребните фигури на жените в търговските квартали, улиците имаха вид на съвсем миролюбиви и опустели.

Не, не съвсем опустели. В една канавка долу се беше проснал някакъв пияница. Приближи го някакво куче, подуши го и извърна в отвращение глава.

Изкъпах се още веднъж, за да прогоня остатъците от съня, ударих един сутрешен бръснач и се обадих на стайното обслужване. След като ми взеха поръчката се обадих и на дежурната телефонистка да ме свърже с най-реномираното шивашко ателие и им издиктувах цял списък от неща от които се нуждаех. Току що бях приключил със закуската и в стаята връхлетя един сияещ служител от ателието, който водеше със себе си шивача да ме облече в официален костюм. За мой късмет съм от ония мъже които нямат проблеми с готовата конфекция, така че ако се изключат някои отпускания тук-там, всичко мина отлично. Все пак не съм от дребните мъже.

Служителят си тръгна още по-сияен с двеста долара в джоба и тлъст бакшиш. Имах нужда вече единствено от бръснар, така че слязох долу.

Бръснарниците са едни много комични места. Също като трите маймунки, само че в обратния смисъл. Кой знае поради какви причини, бръснарите напомняха на износени репортьори, оратори и агенти на тайната полиция, и всичко това в една опаковка. Докато ви държат привързани към стола, карат ви да изслушате резюме на новините, от което би се изчервил и коментатор. Казах на бръснаря да ме подстриже колкото може по-късо и бях дотам. Нататък вече думата беше взета от него.

Започна да одумва хората и града и как щял да го управлява ако бил той кмет, отвлече се към държавната политика, после се отплесна към първата световна война, мина през втората и започна своята собствена трета.

Ако се бях вслушвал в тирадата му, щях да уловя момента, в който съвсем се оплете и се концентрира в бръсненето под ушите ми, но се бях вглъбил в ритъма с който старият цветнокож ваксаджия слагаше гланца на чисто новите ми обувки. Бръснарят издърпа със замах кърпата и ми кимна в огледалото. Видът му беше малко странен. Усмихна се порцеланово като пое банкнотата и нещо в гърлото му накара адамовата му ябълка да се раздвижи нагоре-надолу.

Тъкмо обличах сакото си когато през вратата си подаде главата пиколото, което можеше да ми достави всичко на света, и ми се ухили.

— Добре че ви видях да идвате насам. Търсят ви по телефона на рецепцията. Човекът каза че е много важно и аз го помолих да изчака, докато ви извикам.

— Благодаря ти.

Пръстите му сграбчиха монетата от четвърт долар във въздуха. Върнах се обратно във фоайето на хотела и той ми посочи редицата от телефонни кабини.

— Номер четири. Прехвърлихме ви разговора там.

Затворих вратата, вдигнах слушалката и се обадих.

Почвах да си мисля че съм доста известна фигура за града, в който кракът ми никога не беше стъпвал. Нищо чудно цялата работа да се обърне на един голям майтап в края на краищата.

Един чудесни вълшебен майтап, който хората тук нямаше да забравят още на третия ден.

Гласът беше доста пресеклив.

— Хелоу… хелоу, Джони?

— Съвсем вярно, аз съм. — казах аз и зачаках да чуя какво ще последва.

— За бога, момчето ми, снощи не ме остави да мигна цяла нощ. Едва преди петнайсет минути успях да открия таксито което снощи те е закарало в града.

Говореше ми така, сякаш бях длъжен да го познавам, и не беше лъжа. Това беше старецът от железопътната гара и гласът му звучеше сякаш четеше разписанието на влаковете. Всичко едновременно и с краката нагоре. Сякаш три влака на една линия по едно и също време, знаете.

— Извинявай, татенце. — казах аз. — Пътуването беше много уморително и имах нужда от малко сън.

Той ме заля с водопад от думи.