Дългото очакване

— Джони, момчето ми, да не си откачил! Как ти хрумна да се върнеш! Веднага се махай от тоя хотел и идвай тука при мен!

Не съм мигнал цяла нощ, мислих само за теб и какво ще стане ако те хванат. Цяла нощ, да го знаеш. Само да те пипнат и знаеш какво ще стане. Не е необходимо да ти разказвам какво представлява този град. Знаеш какво ще ти се случи в момента в който прекрачиш прага. Сега хващай веднага такси и при мен, разбираш ли? Има автобус в западна посока след половин час и съм ти запазил билет.

През цялото време бях гледал през прозореца на кабината и ги видях още като влезнаха. Бяха двама. Единият беше животното което охраняваше гарата през нощта. Другият беше малко по-малък и не толкова набит. Лицето му цъфтеше от щастие, сякаш току-що беше настъпил змия, а по ръцете му не се виждаха никакви пръсти, защото всичките се бяха свили на юмруци. Джобът на бедрото му беше силно издут. От другата страна също. Две издутини, по една за всяка страна.

Казах му:

— Твърде късно, татенце. Вече са тук.

— О, господи, Джони!

— Довиждане, татенце. — казах аз, окачих слушалката и излязох от кабината.

Грубиянът наблюдаваше асансьора и не ме видя като излизах от кабината. Другият момък тъкмо викаше с пръст дежурния и го накара да му донесе регистрационната ми карта, когато се приближих и застанах до него.

Изобщо не изглеждаше да е подготвен за подобен ход от моя страна. Гледаше картата ми с надрасканото с едри букви име „Джони Макбрайд“ в горната част и псуваше полугласно, когато се обадих:

— Не съм толкова труден за намиране, приятел.

Все едно че нечии пръсти се вмъкнаха под кожата му при врата и издърпаха лицето му от черепа. Изтърва картата и ръцете му бавно и целенасочено се устремиха към мен за да ме размажат на място. Само го изгледах и му казах:

— Опитай се само да ме докоснеш и ще ти размажа шибаното ухо.

Ръцете му спряха на половината разстояние до шията ми, а очите му се започнаха да се кокорят така, че след малко клепачите му вече нямаше къде да ходят. Горилата мигновено се завъртя и едновременно с това в ръката и цъфна палка, погледна ме, после партньора си, като запита:

— Този ли е?  — улови слабото кимване и отново се втренчи в мен.

— Бре, бре. — каза той.

Ухилих им се и на двамата.

— Не се главозамайвайте от общественото си положение, момчета. Загрубее ли играта, ще ни изхвърлят и тримата оттук.

Ухилих им се още повече без да отделям очи от палката.

Собственикът и изтръгна една съвсем поносима усмивка от себе се.

— Брей, ти си бил голям бабаит, бе.

Гласът му прозвуча доста подигравателно, но той все пак прибра палката за всеки случай. Другият момък ме гледаше с нямо обожание. Ръцете му се бяха отпуснали, но очите не. Бяха като изцъклени, напълно изцъклени. Бяха безжизнени, без да са мъртви, и въпреки това съдържаха смърт и омраза, каквито не бях виждал досега.

След малко се превърнаха в тесни цепнатини и лицето му с гърч се върна в обичайното си положение.

— Мърдай, Джони. Движи се точно пред мен, и не се отдалечавай много, за да не ти строша гръбнака с един куршум.

Не съм от тия, които се плашат лесно. Всъщност никой не може да ме уплаши. Бях преживял всички страхове, които може да изпита човек, и нищо и никой не беше в състояние да ме стресне. Изгледах ги и двамата, и те го прочетоха в погледа ми. После тръгнах пред тях и влязох в полицейската кола, като оставих двамата да ме притиснат от двете страни. Животното изгрухтя два пъти, очевидно от наслада. Другият седеше мълчаливо с поглед вперен право напред, освен в редките моменти, когато ми хвърляше по някое изцъклено око.

Казваше се Линдзи и беше капитан. Поне така пишеше на бюрото му. Другият пък беше Тъкър еди-койси или еди-койси Тъкър, това разбрах от обръщенията на капитана. Процесията ни до стаята не мина незабелязано. Ченето на чистачката увисна и метлата се изплъзна от ръцете и, дежурният сержант спря на средата на изречението, с което триеше сол на главата на някакъв юнак, а репортьорът изрева „Господи“ и хукна към стаята за конференции за фотоапарата си.

За съжаление обаче трудът му се оказа напразен, защото Линдзи ме заведе в стаята си, където имаше само бюро, два стола и шкаф с документи. Двамата седнаха на столовете си, а мен ме оставиха да стърча прав.

Краката ми вече почваха да изтръпват, когато Линдзи се обади:

— Хладнокръвно копеле си, Джони. Никога не съм си и представял, че така ще се срещнем.

Извадих цигара и кибрит и си я запалих, без да бързам. Сега беше мой ред.

— Сигурен ли си, че нямаш някаква грешка?

Двете ченгета размениха погледи. Линдзи се усмихна и поклати глава.

— Мислиш ли, че бих могъл да те забравя, Джони?

— О, живи хора сме, случват се и грешки, знаеш. — Изпуснах пушека през носа си, като се опитах да му придам сложна форма. — Ако ме задържаш с обвинение по някакъв случай, длъжен си да ми го заявиш официално, а ако не… знаеш какво трябва да направиш. Не ми е в привичките да ме държат в някакъв въшлив полицейски участък и да ме навикват.

Линдзи изглежда беше държал в запас дълго потисканото си изсумтяване.