Дневникът на пирата

Биейки се непреклонно до последен дъх един по един пиратите падаха и умираха с презрителни ругатни на устата. Най-после останаха само трима, единият от които беше Даго. Устните му бяха извити в лека усмивка, докато се биеше, но в усмивката му имаше повече мъка, отколкото каквото и да е друго. Това беше усмивка на човек, комуто е отнето всичко, за което си е заслужавало да се живее, човек, изправен пред окончателен провал, човек, който не се бои от смъртта, понеже не му е останало нищо, заради което би избрал да живее. Ала свирепата храброст на Даго го подтикваше да продължава да се бие, сякаш бе решил да отнесе в гроба ведно със себе си колкото може повече от ония, които желаеха смъртта му.

Войниците знаеха за желанието ми да кръстосам сабя с Даго, затова ми сториха път и оръжията ни отново се срещнаха. Всичките му Другари вече бяха загинали, двамата с него стояхме един срещу друг, а наблизо нямаше никой, когото да нараним. Моите хора образуваха кръг около нас и докато наблюдаваха завършека на непримиримата ни вражда, отпуснаха оръжията си. Сякаш по общо споразумение Даго и аз насочихме върховете на сабите си към земята, докато той си отдъхне и се преценим взаимно.

— Значи ти си Еднооки втори — каза Даго. — Радвам се, че ще те погубя, преди да свърша със себе си, защото ти си причина за провала ми.

— Време е — рекох аз — и в известен смисъл съжалявам за това. Бих те пуснал, ако можех, ала…

— Стига приказки — отвърна той рязко. — Аз не се нуждая от твоята милост. Дните ми са преброени, но си отивам като храбър пират, а не като хленчещ пастор. Защитавай се!

Сабите ни се кръстосаха и докато се въртяхме един около друг, зрителите напрегнато мълчаха. Всеки от нас двамата се взираше злобно и проницателно в очите на противника си, като търсеше указание каква ще бъде следващата му стъпка. Всеки на свой ред дебнеше сгоден случай, но срещаше само непреодолима защита.

По едно време Даго започна старите си номера подскачаше насам-натам във всички посоки, сечеше и пореше въздуха с голяма бързина и сила. Но от предишния си двубой с него аз много се бях научил й вместо да стоя в отбранително положение предприех своя атака, тъй че го принудих да си служи със сабята по-често, за да отбива ударите ми, отколкото сам да ми нанася. Бавно, но сигурно го изтощавах и го из-тласва назад, ликувайки при мисълта, че доказвах превъзходството си над този пиратски главатар.

Ала мина много време, докато сабята ми успее да го нарани — такова ненадминато беше майсторството му. Всъщност, ако той не се бе препънал, щеше да избегне удара, с който и бих сабята му и забих своята дълбоко в рамото му.

Някакво безразсъдно чувство за кавалерство ме накара да се отдръпна, щом неговата сабя падна на земята извън обсега му, докато се наведе да вземе оръжието си. Изправяйки се отново, той направи крачка към мен, в знак, че желае да продължи боя; аз на свой ред също пристъпих към него. Ръката му с оръжието се вдигна и докато разбера какво прави, сабята му изсвистя по посока на главата ми.

С бързината на котка аз коленичих и оръжието профуча над главата ми без да ме засегне. Даго обаче не дочака да види резултата от своята хитрост. Войниците бяха толкова увлечени и погълнати от двубоя ми с пиратския адмирал, че бяха забравили да стоят в затворен кръг около нас. При бягството си Даго се мушна между двама от зрителите, като събори единия на земята и се изплъзна от ръцете на другия. После хукна и се мушна в храстите в неистово усилие да избяга.

Войниците нямаха нужда от командите на офицера си, за да го подгонят, те търтиха подире му с цялото удоволствие на деца, които играят на гоненица. И много се ядосаха и разочароваха, когато им подвикнах да се върнат обратно, предполагам дори, че някои бяха склонни да не се подчинят на заповедта ми. Аз обаче бях непреклонен, въпреки протестите на капитан Хадфийлд и Лен Григс и киселите изражения на войниците.

— Не, това е моя разпра. Позволете ми да й сложа край както аз искам — казах и ги оставих да спорят. Чувах шума, вдиган от пирата, който си пробиваше път през храсталака, та не ми беше никак трудно да вървя по следите му. След малко го забелязах и от този момент нататък не го изпущах от очи за повече от няколко секунди.

Докато напредвах запъхтян, с разтуптяно сърце и все още замаяна от удара глава, аз не можех да не се удивя на необикновената издръжливост на пиратския главатар. Никой през тоя ден не се бе сражавал по-храбро от него; никой не бе положил толкова усилия. Въпреки това той тичаше пред мен така, като че не знаеше умора, и макар че съумявах да го държа под око, колкото и да се мъчех, не можех да го настигна. Дори по едно време ми дойде на ум да се откажа от преследването, да се тръшна на земята и да се отдам на блажена почивка.

Криво-ляво поддържах темпото, при все че усещах краката си натежали като олово и погледа си замъглен. Но се зарадвах, че волята ми беше дала сила да продължа, защото след като тичахме, както ми се стори, с часове, самият Даго се спря и се обърна към мен.